Пътят към крепостта Моняк

В един от многото почивни дни, в началото на месец май, поехме към кацналата върху непристъпните склонове над Широко поле крепост Моняк. Знаем, че била главното укрепление на българските властелини.

069

Отрано се подготвяме за гледката, разкриваща се от нея – виждали сме я вече виждали на многото снимки в интернет.

041 045

Спомняме си, че преди време тя бе социализирана по проекта на общината от  2007 г. –  Планината и морето – съвместни усилия за консервирането и насърчаването на културното наследство на регионите Кърджали, Самотраки – Родопи Еврос . Той бе по Програма ФАР-ТГС България – Гърция 2004 с продължителност 12 месеца. Стойността му бе близо 263 000 евро, като 26 000 от тях са съфинансиране от община Кърджали.

068

По него трябваше да се изгради път до крепостта за автомобили, паркинг и  информационен център. 20 безработни младежи са обучени за гидове и  за консервационна работа.
Затова не се притеснявахме как ще стигнем до върха, въпреки многото разкази на хора,  дошли от далече и не успели да стигнат до Моняк, най-често заради липсата на информация.
Първата ни изненада обаче бе веднага след отбивката от пътя, идващ от Кърджали, на мястото, където преди Широко поле има информационна табела за крепостта. Оказа се, че  асфалтът към Моняк е затрупан със солидно количество пръст. След като се почудихме дали ще можем да преминем с колата през него, представяйки се как ще заседнем върху купчината,  решихме да отидем в селото и да попитаме за друг път.  Стигнахме до центъра, там след разговор със старец, препичащ се на слънцето, разбрахме,  че има път към Хисара – както той нарече крепостта – но трябва да се върнем почти  в началото на селото, да завием на ляво и да хванем стария път. Ще стигнете до къщичката с пазачи и след това поемате към крепостта“, упъти ни старецът. Потеглихме. След известно време наистина видяхме пред нас нова сграда, пред която имаше две химически тоалетни.

И никаква следа от човек. Свихме наляво и продължихме по пътя. Асфалтът свърши и продължихме по баластриран път, на места доста изровен. Последва изкачване, а крепостта все още не се виждаше. Подминахме  една софийска кола, паркирана в страни, но решихме да продължим напред с помощта на многото конски сили, а не пеша. Бързо разбрахме, че решението ни не е било правилно – нагорнището доста затрудни автомобила, а и пътят не беше никак добър. Добрахме се до нещо като паркинг, недалеч от който имаше още две тоалетни. Продължихме пеша. Последва изкачване сред борова гора, когато наближихме крепостта,  изпреварихме няколко крави, поели и те нагоре.
И ето пред нас се появиха няколко информационни табели на български и английски, на които бяха означени забележителностите на крепостта.

038

До стената имаше още няколко табели, едната изкъртена и опряна до камъните. Разминахме се със няколко софиянци, довели и невръстните си деца, които се радваха повече на хрупащите зелената трева крави, отколкото на нищо незначещите за тях камъни.


Тръгнахме из някогашната крепост, а метални парапети бранеха туристите на опасните места.
Гледката отвисоко действително бе неповторима.

071

От високото видяхме село Лисиците.

055

..и Кърджали.

074 041

Продължихме обиколката, следвайки табелите, сочещи цитаделата, външното водохранилище и още забележителности.


Поехме надолу и поговорихме с мъжа, който бе докарал тук кравите. Той ни заведе по една тясна виеща се пътека до изворче, под крепостта, където водата се процеждаше през скалата. Наоколо бе обрасло със здравец и цветя. От пукнатините в скалата водата се стичаше в малко вирче, бистро като сълза.


Опитахме я и тръгнахме обратно. Стигнахме до паркинга. Една от тоалетните, уж поставени за удобство на туристите, бе захвърлена сред поляната на метри от пътя, вратата й бе счупена, а другата зеленееше в един наскоро изкопан канал. Качихме се в колата и поехме надолу, питайки се къде е обещаният път и екскурзоводите, които да посрещат дошлите да видят крепостта. Спряхме пред сградата, която трябваше да бъде Информационния център, но никой не се появи. Прозорците бяха затулени с вестници. Едно коте се замота между краката ни. Но гидовете ги нямаше. Питахме се кой трябва да постави табели и на входа на селото, за да не се лутат пътниците тръгнали към крепостта.
На излизане по пътя за Кърджали на асфалта към Моняк, препречен с натрупана пръст, бе заседнала кола точно върху насипа и момчета безпомощно се въртяха край нея. Явно и те като нас в търсене на пътя са избрали грешния.
Тръгнахме си малко разочаровани , но заредени с гледки и емоции.


Автор
Валя Флоридис

Сподели!