Разгледахме добре вкаменените сватбари при Каменната сватба, помислихме върху легендата. И тръгнахме по Венцислав Стайков към скално светилище, намиращо се тъдява.
И за да го намерим, поехме вдясно след двамата каменни младоженци. И се отправихме към близкото дере. Наречено било от местните „Кокошото дере“. Че загубените им кокошки точно в дерето лисици ги намирали. А особеността на дерето била наличната постоянна сутрешна роса, независимо от високите дневни температри. И следобедната ни разходка истински подходящото време се оказа.
И започна пътеката в шипкови трънаци. И настъпи истинско шипково задръстване. Погрижил се бе водачът ни Венцислав. И с ножица в ръка брод през шипките проправи.
След шипките, изви пътеката към борова горичка. И най-отпосле слезе до реката.
И малка разходка по коритото на плитката рекичка ни доведе до долната част на светилището.
„Скалата на Мехмедчо“ я нарекли местните. За жалост, поради недобра причина. Дечица дребни по върха играели. И паднало едно от тях. Мехмедчо се казвал. И не оцелял, за жалост. И в негова чест скалата била наречена.
И цяла плеяда от скални ниши издълбани в скалата бяха. И така многобройни бяха те, че на няколко реда ги бяха изработили древните строители.
Особеното и уникалното на това светилище било, че за разлика от повечето подобни в Източни Родопи, тези ниши бяха издълбани върху особен вид скала. А именно вулканична туфа. Дъно на море предполагали да е било мястото преди много години геолози. И при последваща вулканична дейност да са били образувани днешните скали.
А скалите – вулканични туфи притежавали крайна ронливост. Поради което и не предполагали запазване на каквото и да било издълбано в тях за дълго време. Именно заради това бил странен древният избор за място на изграждане на скалните ниши.
И предполагат днес вещите, включително Венцислав Стайков, че изработени били те от древните с пълното съзнание за тяхната нетрайност. И с готовността им да ги подновяват в случай на изветряне. И днес останали бяха нишите в различна степен на изветреност.
А били необходими, отново по предположение на открилите ги Венци и приятели, за да се осигури близко и удобно светилище за живеещите в района древни. Да не се налага дълго пътешествие до Перперек, Ночево, или друго от безкрайно многото светилища в района. А да си имат свое и близко, па макар и снабдено с необходимостта от честа поддръжка.
И друго особено имаше в тези скални ниши. За разлика от повечето подобни, насочени бяха на север. Посоката за пореден път сверена бе от трима от мъжете ни. И извършена бе сверката посредством най-различни технически средства. И все север си показваха средствата.
А в подобие на голяма част от други скални ниши, и тези насочени бяха към реката, която носеше водите си в непосредствена близост. И явно не посоката била крайно важна за древните, а именно наличието на течаща вода. Че нали памет притежава водата. И може да умеели и да я разчитат.
И не свършваха чудесата на светилището. На най-долната част от скалата, под редовете трапецовидни ниши, издълбани бяха така наречените „огледала на Козирев“. Приемали те енергията и добрите вибрации на хората, обърнати към свещенодействата на жреца, отразявали я и разпръсквали обратно върху участниците в свещените ритуали.
И друго видяха Антоанета и Лора. Под нишите Жреца съзряха. Нахлупил островърха ритуална шапка. Разперил ръце в свещен ритуал.
И още чудеса криеше светилището. В лявата част на скалата скална пирамида се извисяваше. И така добре оформен бе върхът й, че трудно и най-големите скептици биха приели да е плод на природно изветряне.
За втори път виждах пирамиди в България. Други две, доста по-добре оформени, криеше скалното светилище над село Мургово.
Наснимахме светилището отдолу и тръгнахме да качваме върха му. А качването подчини Венци на две причини. Както и преди бе казвал, добре е посетителите на подобно светилище да си тръгнат от тях по път, различен от този, по който са дошли. Така хем ще заключат енергията му и ще я оставят на място необезпокоена. Хем ще отнесат и частица добра енергия от святото място със себе си.
Другата причина намери в това да ни покажа кръстницата на светилището. Огромна скална Анаконда ни очаквала на върха.
И тръгнахме по водача си. И като на истинско поклонение, пътеката беше и стръмна, и хлъзгава. Та, ако речете да я последвате, непременно туристически обувки си пригответе. И щеки по възможност също.
Издрапахме ние към върха. И красотата си бе разляла Родопа планина пред погледа ни от високо.
И като тръгнахме да слизаме, и до кръстницата стигнахме. Изпънала се беше каменната Анаконда под палещото слънце.
Добри бяха хората в групата. Сите с добро бяхме тръгнали. И за да ни покажат всесилните, че с добро ни и срещат, обърнало бе Слънцето сянката на каменната анаконда в приветливо изплезен език. Из-зад усмивката й сякаш излязъл.
С радостни възклицания приехме ние благия знак. Благодарихме на пазителите на светилището. Изправи се и Венци на една скала, па провикна към низината „Благодаря ти, Природо! Благодаря ти, Българийо!“
Благодарихме му и ние и тръгнахме по пътя към низината.
А той още една изненада ни беше приготвил. Огромни каменни гъби ни чакаха в горичката.
Малко след тях и истински съзря Венци. Каменните не можа, но истинските прибра в торбичка. Че армаган на милата си невеста да носи. С поздрави и благодарностите от групата, че пуснала го бе на нас да даде времето си този слънчев ден.
А ние вперихме поглед върху откриката се пред погледа ни Каменна сватба.
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
