Настана и последното време. Време за последното ни свято място. И царствено го беше подбрал Венцислав Стайков. На лъв оприличавали мнозина скалата с издълбаните в нея трапецовидни ниши. И „Лъвът“ я и нарекли.
Питал местните Венци как я знаят те. И му рекли. Десет са нишите. И на десет палеца ги оприличавали те. Така и кръстили скалата. „Десет палеца“.
А се стига до нея от село Чуково. По отбивка от пътя Кърджали – Маказа, на 5 км от Момчилград
На центъра му оставихме автомобилите си. Там и срещнахме местните мъже. На раздумка бяха седнали. Че и с кмета чак. Потвърдиха и те наименованието на целеното от нас светилище.
Похортувахме си с тях и тръгнахме право нагоре по селската улица.
На следващия разклон хванахме наляво.
И вече в края на селото, между двете последни къщи – надясно.
И ето че се откри пред нас Лъвът – скала. Леко вляво от слънчевия лъч.
И включих зум-а аз. И видях скалните ниши.
И вече с жива мотивация закатерих нагоре. А нагоре си беше доста трънливо. И още повече каменно-ронливо. На всичкото отгоре, и стръмничко достатъчно. Така че, туристическите обувки са силно задължителни! За преодоляване сипеите по пътя не са излишни и щеки. А срещу тръните е хубаво да предвидите и по някое режещо средство. Ние не бяхме. Та залягахме и пълзяхме под най-върлите тръни. И търсихме, макар и по-стръмен, начин да ги избегнем.
По скали минаваше част от маршрута. Истински гладки. И във влажно време силно хлъзгави били те, предупреди Венци. Та никак не бил подходящ поклонническия поход в неподходящо време.
За радост, времето на този ден се беше усмихнало и смело драпахме ние право нагоре.
И след около 30 минути вече бяхме досами скалата.
Посрещна ни тя със страничната си част. И големия отвесен улей. Така категоричен беше и улея на Каменното куче от скалния комплекс „Костенурките“ при село Фотиново.
А от двете страни на скалата покрай отвесния улей, окъпани от слънчевите лъчи, издълбани бяха трапецовидни ниши.
Нали научени бяхме, че светилищата се обикалят, започнахме поклонническия си обход. И го отпочнахме от най-високото. Като плато беше изградено над скалата с нишите. А на своебразното покривче ясно личаха множество ямки. Издълбани улеи отвеждаха евентуалните течности от тях надолу към нишите.
Слязохме да погледнем скалата отпред. Не беше равен теренът, та с повишено внимание се застопорявахме на възможните участъци. Но пък гледката си заслужаваше.
Отпърво видяхме онези ниши – двойки, за които ни говори Венци. С вътрешни преходни тунели между тях.
И се откри най-после цялата скала. С всички издълбани в нея трапецовидни ниши. Преброих ги. И наистина десет бяха. Само че само тези отпред. Отстрани на скалата и още имаше. Но явно предните десет били достатъчни за кръстилите я на десет пръста.
Погледнах селото. Сгушено в низината на светилището.
Сетих се как никой от жителите му не можа да ни разкаже за святото място. Как никой от жителите покрай останалите светилища не могат да разкажа нищо. А често селата са строени до, или буквално върху светилища. Че свещените камъни попадат и в дворовете, или храмовете им.
Интересни мисли ми се развъртяха на това свещено място. Както ни напомни и Венци, многократно населението в тези райони подменяно било. Какво ли не му се случвало. От много векове избивани били местните. Още от времената на турската инвазия напускали хората превзетите от турските орди бащини къщи. Преселвали се оцелелите във вътрешността на страната. На тяхно място слизали хора от балкана. И пак избивани били и пак преселвали се оцелелите.
Принудително пък били изселени местните за последно вече след Освобождението. И от тогава, та чак до времето на социалистическото управление в страната ни, изкуствено с мюсюлманско население заселена била територията на Източните ни Родопи.
И от толкова пъти избиване и изселване, не останали местни, които да помнят. Да предават родовата памет. Да разказват спомените на прабабите си. И няма днес кой да разкаже за каменните светилища. Единствено като камъни си стоят те в съзнането на новите местни. Затова и все на камъни ги кръщавали.
Замислих се. Като прокълната е тази територия. И точно тук е тази огромна концентрация на скални светилища. И това е единственото място в родината ни, където са открити такова внушитено количество трапецовидни скални ниши. Дали пък не клетва изпълнявала тя. Дали пък не следвало да опази знанието. Знанието, скрито в утробата й. Знанието, за което не сме готови още. И затова предизвиква такава подмяна на населението. Че да дойдат най-отсетне такива, които да са готови. Тези, които да разберат.
Дали пък и затова така масово не са тръгнали напоследък чувствителни и знаещи хора по тези места? Дали не се готви Знанието да ни се открие?
Какво ли ще разберем? Дали ще го разберем? Дали готови ще сме за него? И дали ще го употребим правилно?
Само мога да се надявам, че древните, с цялата си мъдрост и за това защита са предвидили. И няма да позволят така добре пазената хилядолетна мъдрост да се пропилее по вятъра.
Обърнах се и хвърлих последен поглед към древното светилище. Като завеса се бяха спуснали над него лъчите на Слънчо. С добра светлина. И сякаш топло уверение, че всичко ще е наред. Ще дойде и правилното време, и правилните хора.
Покачи се Венцислав Стайков на върха на скалата. Разпери ръце, па се провикна: „Благодаря ти, Българийо! Благодаря ти, Природо!“
Благодарихме му и ние. Че ни доведе. Че ни показа. Че ни направи част от магията.
Благодаря и аз! Благодаря, че бях!
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
