Последният ден от нашето светилищно-скално пътешествие поехме по „пътя на птиците“. Така го нарече Венцилав Стайков. А се образувал този своеобразен път във времената на социалистическото ни управление. Сетили се тогава най-сетне българските управници, че Слава Богу, отдавна и Освобождението, и Съединението минали и крайно време било да се върнат българските имена на българските градове и села. И че нямало вече нужда да пазят насилствено дадените им в тъмните векове на османското иго по нашите земи. И се заели с преименуването. Там, къде имената позволявали, били преведени на български. За да не действат и те като варвари, а да запазят приемствеността.
Само че се оказало, че значително количество от селата носели човешки имена. Дали на турските си управници, или на турски значими личности. И възникнала необходимостта на значителен брой селища да бъдат измислени нови имена. И ето тук се разкри пред мен мистерията на красотата на селските имена в този край. Колко пъти съм пътувала и съм се изумявала на красотата им. „Обичник“, „Небеска“, „Бъдеще“. А всичко си имало съвсем земно обяснение.
Напредничави се случили управниците, на които смяната на имената била поръчано. И привлекли те към идеята група млади студенти. И на тях поръчали преименуването. И дали воля на фантазията си младежите. И с одобрението на управниците прекръстили голяма част от селищата с имена на птици. Други дарили с имена на билки. И се получила тази омайност от красиви имена.
И този ден бяхме тръгнали ние по „птичия“ път. По който изградени били селата Пловка, Гривяк, Малка чинка, Голяма чинка, Токачка, Патица. Все имена на водоплавателни птици. И стигнахме до село Чавка. Което се оказа и нашата цел. Та, в началото на селото оставихме автомобилите. Точно пред хълма, който предстоеше да превземаме.
Именно там древните съградили скалното си светилище. „Скалните кошери“ го нарекли местните. На скални кошери им приличали издълбаните в скалите трапецовидни ниши. (В тъмните векове на османско иго по нашите земи наречено било светилището Кован кая – в превод – скални кошери).
Тръгнахме след Венци по пътека в началото на своеобразния ни паркинг.
На първото разклонение хванахме дясната отбивка.
След това покрай кирпичената къща нагоре.
Вървяхме ние, а прекрасните родопски хълмове бяха неизменният ни спътник в поклонническото ни пътуване.
И след около 25 минути се изправихме ние пред портите на Скалните кошери.
Приседнахме да починем. И ни разказа Венцислав Стайков за енергията на тези места. Както и нашите съвременни храмове, и тези, древните, дарени със силна енергия били. И като влизаме в тях, неизменно отваряме енергийната им зона. И затова хубаво и редно било свещените места да се обиколят, като се направи от поклонниците овален кръг. Така хем ги заключваме, хем си тръгваме с добрата им енергията. И днес съществува тази традиция в нашите храмове. Когато е възможно, е добре да се влезе в Църквата от единия й вход и непременно да се напусне от другия. Така поклонникът оставя в храма тегобите и страданията си и излиза пречистен и зареден. За жалост, двата си входа отварят нашите църки само по големи празници и лични празненства.
За сметка на това, древните скални светилища щедро предоставят възможността за заключване на всеки от своите поклонници. И се възползвахме от тази щедрост ние. И по стъпките на Венци тръгнахме от задната част на Скалните кошери. Излязохме отпред, пред скалата с изсечените в нея трапецовидни ниши. И се върнахме отново на мястото, от което тръгнахме.
Е, пред нишите се позасидяхме. Дали величието на изработката, или енергията им проработи, но никак не бързахме да ги напускаме.
Седнахме в широката ниша – хралупа под трапецовидните ниши. Потънахме в омайната миризма на горската чубрица.
И неизменно тръгна приказката за нишите. За какво ли са ги строили древните? Как са ги строили? Нямаме ги още тези отговори. И едва ли някога някой ще може да твърди каквото и да било със сигурност. Че, както обичам да казвам, с живи очевидци не разполагаме да разкажат.
Така смяташе и Венци. Той пък на сравнителния метод беше заложил. И обикаля неуморно древните светилища. Наблюдава и прави изводи.
Замервал дори голяма част от нишите с уреди всякакви. Установил и невероятната акустика в тях. И смята, че голяма част от по-големите ниши строени били като лечебници. За освобождаване на лошата натрупана енергия.
По-малките, пък, освен като лечебни места, за проводници на космическата енергия намира. Свързвали се, може би, с тях древните с космическото начало.
Много популярна е версията за един вид гробници. Че в тях оставяли някога древните праха на починалите си. Само дето някак безсмислена ни е тази идея. Или поне спрямо нашите знания и разбирания. Да се морят да правят подобни тежки творби на почти невъзможни места, само за да поставят там урни с прах. Освен че не си струва труда, според нашето възприятие, то не са и достатъчни те. Че ако за всеки починал подобна скална урна трябвало, то значително повече следваше да бъдат.
Според Венци, ако се приеме да имат нещо общо със смъртта нишите, то единствено като портали, като трамплин за душата на починалия към вечния й космически път. Може в тях, или около тях да бил опяван мъртвия. И чрез резонанса и вибрацията на звуците от тези ниши да изпращали душата му към вечния й път, помагайки й по този начин за по-лекото и бързо възкачване. В такъв смисъл могат и да се приемат като своеобразни семейни гробници. Но само за връзка с духовното, а не просто за поставяне на урни.
Напомни ми това светилище на светилището над с. Обичник. И там, както и тук, нишите не гледаха към река, както било установено за повечето от тях. А насочени бяха към планинските хълмове. Над Обичник нишите бяха така ниски и удобни, че не пропуснахме да пробваме вибрацията им. И установихме, че всяка от нишите различен звук възпроизвеждаше. И се роди тогава идеята за звукови предаватели. За изпращане на звукови сигнали от едно място на друго. Или просто за отправяне на добри вибрации към Вселената. Каквото извършват будистите и до днес.
Неизменно спомена някой и за идеята именно за пчелни кошери да били строени някога. Че нали на това най-много напомняха. Отново изхождайки от практичната си мисъл, някак немислимо безсмилено е според нас такъв труд да бил положен просто за събиране на мед. Пък и защо тогава е акустиката? Защо е замерената енергия? Може би някога някой, незнаейки и нетърсейки смисъла на намереното, и да е ползвал вече готовите и изоставени ниши с тази цел. Друг да е видял и така да е тръгнала мълвата. Но смисълът им е определено по-дълбок.
Според вещи изследователи, започнало изграждането на подобни скални светилища 15 000 години преди Христа. Тогава бил и разцветът им като обожествени места. Неизменно след това продължили да ги доразвиват наследниците на древните. За това съдят изследователите от факта, че различни са намираните нишите. Явно от различни автори правени и в различни времеви периоди.
Поразсъждавахме ние, поехме енергията на мястото и тръгнахме на свещената обиколка.
Тя ни предложи още една, самостоятелна и доста дълбока ниша. За жалост, появил се беше съвременен автор, та я беше и подписал. И как му се беше вдигнала ръката да посегне към живите скали?!
Видял беше Венци следи от земетресение. Че откъснати били скални късове, заедно с издълбаните ниши в тях.
А днес ни отведе до древната „провиралка“. Нали такива откривахме на повечето свещени места.
Тази вляво от основната пътека беше съградена.
И представляваше две огромни скали, подредени така, че между тях оформен бе сравнително тесен улей. По една трапецовидна скална ниша имаше издълбани и на двете скали.
И през улея следваше да мине поклонникът. Дали с болка, или тегоба беше дошъл, нея да остави. И пречистен да излезе от другия й край.
Гледах хората от групата как излизат един по един. И мина през съзнанието ми мисъл една злачна. Може пък нивото на адреналин да следвало да въздействат тези тесни улеи. Че нали като го налегне болест, или недобро душевно състояние, човекът отпаднал се чувства. То, защото хормоните „на щастието“ не се изработват в достатъчни количества от болния организъм. И именно притокът на адреналин го вдига. А подобен приток неминуемо следва при преминаването на подобно „опасно“ и трудно място. И може от това да се чувствал по-добре. Наред, разбира се, с вярата и добрата енергия на мястото.
Разсъждавах аз. А Пазителят бдеше да не бъде опорочавана тази добре енергия. И все добри хора да посещават святото място.
А до провиралката три каскадни казанчета издълбани бяха в скалата. Ритуални, може би. По тях се стичала вероятно ритуалната, или жертвената течност.
Най – голямото от тях и за олтар, или жертвеник може да било ползвано.
Насочени бяха и трите към хълма, на който в древността издигната била крепостта Голям Асар. От нея по билото и до Малкия Асар можело да се стигне, рече ни Венци.
Разрушени са днес и двете крепости. Само дето продължавали около тях да откриват фусили и вкаменелости всякакви. И нищо чудно, нали твърдят учените, че преди 50 – 60 милиона години дъно на море били днешните хълмове. Тогава силна вулканична дейност се случила. Отдръпнало се морето и освободило скалите.
А освен древните вкаменелости, и фигурки на Богинята Майка били открити на Големия Асар.
Друго откри Камен от групата. Концентрични линии видя на отсрещния хълм. Именно такива кръгове образувани били при вулканични изригвания, обясни Венци. „Калдера“ били наречени. Точно същите видях и аз на хълма срещу светилището Каменния харман ( Харман кая).
Нагледахме се ние на чудесата на древните. Върнахме се до началото. Заключихме енергията. Благодарихме за видяното. И отнесохме със себе си добротата и силата на древните. Дано пък открием и знанието им някога!
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
