Най-прозаичното описание на Белинташ е „скала с форма на малко плато в Родопите, носеща следи от човешка дейност“, разположена високо в планината над селата Мостово, Тополово и Долнослав с надморска височина 1225 м.
След проведените археологически изследвания, днес учените предполагат, че зад това прозаично описание се крие всъщност култов комплекс, датиращ от енеолита, който бил използван за ритуални нужди от населяващите района племена.
При това светилището Белинташ е смятано е за второто по големина скално-изсечено светилище на територията на България след Перперек (Перперикон). Разположено е то на площ от около 5 декара, върху издължена в посока север-юг скална плоскост. Каменното плато, върху което е изградено светилището, е с формата на фуния, чиято най-ниска част завършва в тясно каменно дере. И върху най-високата част на платото е оформено своеобразното плато-олтар с дължина около 300 м.
Пътят към централната част на светилището преминава покрай огромни скално-изсечени и дооформени от човешка ръка антропоморфни и зооморфни скали и изсичания в скалните масиви на платото. Тези открити вертикални изсичания в скалите са датирани към каменно-медната епоха. И заради тях учените предполагат , че платото е започнало да се използва за култови дейности от древното население на Родопите още през 5-о хилядолетие пр. Хр. Което го определя като по –старо от Перперек.
За мен едно от тези изсичания си приличаше на трон. Но потвърждение на моята фантаия не видях в нито едно писание на сведующите.
На следващо място, светилището има визуална и функционална връзка с енеолитния храмов комплекс край с. Долнослав, който пък представлява най-ниско разположеното звено от високопланинската система от скални светилища.
Според някои български специалисти по праистория, скалното светилище Белинташ и храмовият комплекс край с. Долнослав функционирали като единен комплекс. Основа на това предположение е фактът, че и двете древни светилища попадат в обширна и силно проявена магнитна аномалия. А археоастрономическите изследвания показват, че всички аномални точки в храмовия център в Долнослав се намират вътре в сградите, а на местата им са издигнати олтарите.
И именно заради тази предполагаема връзка с енеолитния култов комплекс край с. Долнослав определят учените Белинташ като светилище на 7000 години. Което пък го прави едно от най-старите на територията на Европа.
Границите му на северозапад стигали до Кръстова гора, а на югоизток до Каракулас. Доминиращи над светилището били върховете и платата Драганица, Караджов камък, Ин кая и Шилнест камък ( на всички тези места е открита късноенеолитна керамика).
Това за древните.
Днес светилището е напълно достъпно за нас, наследниците им.
Как да стигнем до Белинташ.
Почти до подножието му може да се стигне с автомобил по пътя Пловдив – Асеновград – Кърджали. Малко след Асеновград, на село Червен, има отбивка вдясно за Белинташ. Светилището се намира на около 30 километра от Асеновград и на 20 километра след село Червен.
Пътят свършва в поляна, превърната в паркинг. До паркинга има гробище. А пътеката към Белинташ започва вдясно от това гробище. Пътеката не е дълга. С нормален ход може да се мине за малко повече от половин час.
И пред мен, като съвременен наследник на живеещите по тези земи, Белинташ изправи пред погледа ми величествените си стени.
От самото подножие на платото към неговия връх започва нова, сравнително стръмна, но кратка пътека по самото плато.
В по-късните епохи, когато на мястото на по-древните, в района се заселили траките, върху съществуващото древно светилище сътворили свое и го посветили на бог Сабазий.
Археолозите основават това с предположение на откритата от Асен Караджов сребърна оброчна плочка. Днес е поставена пред стените на древното светилище каменна плоча в памет на оброчната плочка и откривателя й.
Според археоастрономите, пък, платото било превърнато от траките в древна слънчева обсерватория. Нали следенето на небесните тела било важно за тях, за да регулират посевите си.
В издълбаните кръгли отвори, улеи, ниши и стъпала на горната площадка на скалата някои учени виждат карта на звездното небе.
Част от разнообразните геометрични очертания на платото-площадка, учените определят на оформени внимателно дупки, служещи за основа на сграда.
Сред издълбаванията по платото се открояват и две доста по-големи и оформени от останалите. Тях учените нарекли щерни. А най-интересното е, че те не пресъхват дори в най-горещите дни от годината.
В единия край на платото е положен върху скалите камък. Оформен е камъкът с идеално изпълнени разрези.
Други три камъка с перфектни разрези са положени един върху друг върху скала до високото плато.
А от платото се отваря приказна гледка към хребетите на Родопите.
Това видях аз.
И ето още нещо интересно, което аз не успях да видя на място:
Според изследователите, „скалите в основата на платото-олтар, гледани от север и при подходящо положение на слънцето, са оформени като исполинска фигура на легнал по корем лъв.
А тази централна част на светилището се намира в средата на обширен кръг от по-високи планински масиви, характеризиращи се с две особености – че от всяка точка на външния кръг добре се вижда платото олтар и биха могли да се наблюдават всички церемонии, които са се извършвали на него и че именно най-високите хребети от този външен кръг се комбинират естествено така, че образуват още поне три легнали по гръб мъжки тела“.
Ана Радунчева отбелязала в изследванията си и нещо друго. Според нея, белият магнезит, с който била обмазана енеолитната могилата до с. Долнослав, бил добиван от района на светилището Белинташ. А заради него в тази част на Тракийската низина още през епохата на халколита в началото на месец май се наблюдава уникалното природно явление „бели нощи“. Тогава цялата хълмиста равнина е обгърната от искрящо бяло сияние, а високо над него, на мастилено-синия фон на нощното небе се откроява ясно „лежаща мъжка фигура“, която напомня платото-олтар, гледано от низината.
Именно от белотата на камъка и идва наименованието на това светилище. Според някои изследователи Белинташ означава „Белият камък“ и идва от прилагателното „бял“, което, благодарение на тройното членуване в родопския диалект, се произнася „белиън, белън“ и турцизмът „таш“ (камък).
Според народни предания мястото носи името на сподвижник на Караджа войвода, носил името Бельо (Белю) войвода.
Местните пазят и легенда, разказваща за българска мома, която, за да спаси честта си от гонещите я турци, се хвърлила от високите скали. На един остър зъбер се закачила дългата ѝ бяла риза. Ризата се скъсала и девойката полетяла надолу. Но дълго след това на високите камъни се веела бялата дреха. И местните кръстили мястото Бела Снáга. А турците го превели като „белинташ“ – „белин“ (снага, тяло) и „таш“ (камък).
Явно не съм гледала под подходящия ъгъл, та нито мъжка, нито лъвска снага успях да съзра.
Открих, обаче, снимка от Сдружение “Велика Болгариа”, на която някой от тях е уцелил правилния ъгъл и е съзрял същество едно.
При последните археологически работи на платото, археологът д-р Борислав Бориславов обявява, че според неговия екип „ със сигурност може да се твърди, че от V хил. пр. Хр., до края на бронзовата епоха (II хил. пр. Хр.) и цялото I хил. пр. Хр. светилището е било действащо, но вследствие на някакъв конфликт в края на IV или началото на III век пр. Хр., свещеното място е унищожено насилствено – на платото е имало храм и крепостна стена, разрушени най-вероятно от сражение и погром върху мястото“.
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
