Тръгнали бяхме към „Ветрения камък“ в Източните Родопи. От древни времена при него идвали местните. Изцеление на болестите си да търсят. Само дето високо в планината го скрили древните. И нещо не успяхме да открием лесен маршрут. Та, през много драки и пропасти го достигнахме. А принципно около село Овчево се намира. И в селото може за по-пряк път да попитате.
За радост, натъкнахме се по пътя си на достатъчно много скални лечебници под Мал Асар. Видяхме дори пещера-утроба. Та, никак не се чувствахме недоволни.
Именно след пещерата-утроба и срещнахме пратеник на древните. Голяма костенурка. Поспряхме се при нея. Погледахме величествения й ход и се отправихме след водачите. През скален портал на пътя.
И буквално след две минути пред нас се изправи и Ветреният камък. Че местните използвали оформената му кръгла дупка за провиране, ни беше казал Еркюл, с когото ни срещна добрата среща в с. Овчево.
И да не ни беше казал, ясен сигнал за това даваха избелелите дрехи, завързани на съседните дървета. Такъв бил обичаят, след като се извърши ритуалния обход, да остави болният паричка и да завърже дреха от болното си място на дърво в съседство.
Честно казано, никак не създаваха приятна гледка избелелите и изпокъсани части от дрехи, но пък всеки от нужда ги беше оставил.
Оставихме раниците и водите си в нарочно „определените“ за това места в скалите.
И тръгнахме на ритуален обход.
А в края му поискахме, разбира се, снимки. И установи Мария, че насочвайки телефона си под определен ъгъл към дупката и човека в нея, образува апаратът ореол от светлина над снимания. А под още по-определен ъгъл, тази светлина се разделяше на две и като две ангелски крила се изправяше зад гърба на госта си.
И друг път наблюдавали те подобни енергийни потоци.
А ние не пропуснахме да се снабдим с ангелска снимка.
И пречистени, и заредени, поехме обратно по пътя. Само че дълго щяло да вървим по пътя, от който дойдохме, та смелите ни водачи ни предложиха по-пряк път да намерим.
И тук настана интересното. То, пътека някога и да е имало, много е възможно. Само дето много паднали дървета добре я бяха скрили.
И драснахме из върлото. Само че без мачетето на Анатоли, приключението ни се превърна просто в дракинг. Че и стръмно, че и хлъзгаво. На места преходът ни се превърна в същински тарзанинг.
На всичкото отгоре, долу в мини пропастта и река видяхме. И нея предстоеше да минаваме. И тъкмо гледахме за път наоколо и се чу насред зеленината: „Опа ,то няма път“. И нямаше да е чак толкова странно възклицанието. Че информацията, която носеше и сами вече бяхме възприели. Но, изказано от водачите, никак не спомогна то за колективния дух.
И тъй като плавно слизане така и не открихме, с дух, или без дух, хвърлихме се към пропастта. Помогнаха двамата мъже. Та, само с няколко падания и едно изгубено стъкло на очила се откупихме от планината. Изгубеното стъкло приехме за знак, че трябвало е да остане при лекуващия камък. И съвсем скоро няма да има нужда от него Атина.
И явно истински се бяхме очистили, та и лек дъждец ни прати Небето. Да ни умие и кръсти с пролетната си вода.
Пообъркахме още няколко пъти посоката в дъжда, но излязохме от тръните и стъпихме на заветния черен път.
И под закрилата на скалното куче се отправихме към автомобилите.
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
