Сурвакане

Сурвакане е български народен обичай, изпълняван на празника Сурваки. Известен е навсякъде по българските етнически територии, както и сред живеещите извън тях българи.

Същност

Обичаят се състои в обредното обхождане на определена територия (махала, квартал, най-често цялото селище) от група сурвакари — деца на възраст 4-12 години или ергени. Според някои записвачи, в по-далечно минало изпълнителите на обичая са били мъже, но с течение на времето, това се прехвърля към децата и то към най-малките. Тези сурвакари обикалят от къща на къща, влизайки в домовете, където сурвакат членовете от семейството, добитъка, някъде хамбарите, оборите и т. н., произнасяйки заклинателни формули-благопожелания за здраве и плодородие. Самото сурвакане се състои в удрянето по гърба на сурвакания обект със специално приготвена за целта сурвачка. За това сурвакане домакините даряват сурвакарите с установени от традицията дарове — най-често това са хранителни продукти: (хляб, вино, сушени плодове, орехи, сланина и др.) и/или дребни пари. Провеждане на обичая. Особености

Сурвакането на ергените

Обикновено първи сурвакат ергените (в Странджанско първи са децата). След като пропеят първи петли, те се събират на групи и тръгват по къщите. Всяка група се състои (според традицията) от 3-6 души и има различни наименования в зависимост от региона — чета, кол, куда и др., като често сурвакарските и коледарските дружини са едни и същи. Момците обикалят наред къщите, като се обръща особено внимание на домовете на момите. Някъде (Садово, Чешнегирово и др., Пловдивско) ходят само в къщите на годениците и избраниците; подобен е случаят и в някои селища в Странджа, Сакар и Пиринския край). Например в с. Старосел, Пловдивско, ергените-сурвакари ходят по момините къщи „за китка“, провиквайки се преди влизане „Китка, китка!“, без да произнасят обичайните сурвакарски благопожелания[3]. Момите даряват ергените обикновено с ябълки и орехи. В с. Илинден, Гоцеделчевско, обичаят дори се нарича „ходене за лешници“, заради лешниците, с които момите даряват ергените, като по набраното количество се съди за сръчността на момичето. В някои селища около Пловдив (Рогош и др.) посрещането и даряването е изключително задължение на момата — там тя дарява избраника си с т. нар. шарен кравай и го закичва с варакосана китка, а след като след като обиколят къщите, ергените се връщат в домовете на своите моми, където ги посрещат като зетьове. Когато приключат със сурвакането, ергените си устройват угощение със събраните продукти, като нерядко ги продават и си устройват веселба със спечелените пари. В Гоцеделчевско палят големи огньове, около които пеят и играят. В по-далечно минало сурвакари са били възрастни женени мъже. Тази практика се пази до първото десетилетие на 20 в. в Добруджа (с. Дебрене и др.)[6]. Дружините на женените мъже са били по-големи (до 12 души) и строго се е внимавало две сурвакарски групи да не се срещнат. В противен случай те се сбивали, понякога и много сериозно, за което говори и местността „Сурвакарски гроб“ край с. Дивля, Радомирско, където според преданието при подобна свада паднал убит сурвакар. По правило не се допуска другоселска дружина да сурвака в селището — това се смята за позорно. Сурвакането на децата След ергените по селището тръгват да сурвакат малките деца. Изключение прави част от Странджанския регион, където децата са първи. По подобие на момците, децата също се организират в дружини, а самите те са празнично облечени, с торбички през рамо и със сурвачки в ръце. Сурвакарските групи са само от момчета. Възрастта на децата варира от 4 до 12 години. Ако случайно някое по-голямо дете също тръгне със сурвакарите, то домакините го вземат на подбив, предлагайки му да му намерят мома или да му дадат ралото (ако е момче) или напр. хурката (точилката, мотовилката) (ако е момиче). Децата влизат по къщите и удрят със сурвачките домашните по гърбовете, изричайки установени от традицията благопожелания, специфични за този обичай и празника Сурваки. Те са различни за всеки регион, но почти навсякъде са от типа:

„ Сурва весела година,
догодина по-весела.
Зелен клас на нива,
червена ябълка в градина,
пълна къща със коприна,
живо-здраво догодина, до амина “
— с. МраченикДо недалечно минало на много места в България сурвакарчетата в дружината имат определени роли — един от тях е „шиповичар“, един е „коте“ и един — „магаре“. Шиповичарят предвожда дружината и носи два заострени кола, с които подковава „магарето“, което реве и рита, а същевременно „котето“ мяучи и тършува за продукти. „Котето“ е и този, който носи торбичката за даровете (някъде този персонаж се нарича „трохобер“). Заради тези роли, например в с. Бъзовец, Ломско, сурвакарчетата се наричат и мяучкари. В Пловдивско (Рогош, Михилци и др.) сред момците-сурвакари също се среща персонажът на „магарето“, който в случая носи събраните дарове. На много места сурвакарчетата освен да сурвакат изпълняват и други обредни практики, отново с благопожелателна насоченост. Например в Разложко след сурвакането децата хвърлят съчки в огнището, пожелавайки намножаване на добитъка; в Софийско носят сноп неукрасени дрянови пръчки, от които оставят по една във всеки дом за здраве; в Пловдивско чукат със сурвачките в крина с жито. Почти навсякъде на сурвакарите (и деца, и ергени) се гледа и като на полезници — следи се какъв ще е първият сурвакар, посетил дома и по това се съди каква ще е новата година. В някои пирински села според това дали момче или момиче ще влезе първо в къщата, гадаят кои ще се раждат повече — петлите или кокошките, а в с. Ситово и др. в Рупчоско, пропускат най-напред момичетата със същата цел. Рупците в Странджа гледат първото сурвакарче да е момче с живи родители, за да е „здрава“ годината и да се плодят мъжки рожби, а в централна Северна България — да е добър и работлив момък. След приключване на сурвакането, сурвачките се оставят на място, където не могат да бъдат достигнати от човешка ръка — хвърлят се на високо дърво, на покрив, в река и т. н., а със събраните продукти децата си устройват угощение. Сурвакане в Родопите. Носене на камък В Родопите паралелно със сурвакането, което се изпълнява по гореописаният начин, децата изпълняват и друг обичай, също с благопожелателна насоченост. Това е най-общо нареченото „Носене на камък“ — обичаят няма строго установено име, — някъде е известен просто като Каменье, другаде като Бухане, среща се и името Папунье (Петково), по диалектното название на камъка. Изпълнява се от по-големите момчета (над 10 години) и се състои в следното: Децата отиват в полунощ на реката, откъдето изваждат объл речен камък, като важно условие е този камък да бъде мокър при отнасянето му при „сурвакания“ обект. При влизането в къщата, момчето оставя камъка при вратата (Турян), огнището (Петково), на гърдите на стопанина (Славейно, Манастир, Добралък и др.) или просто на пода (Орехово). При оставянето на камъка се изрича следната благословия (варира в различните региони):

„ Както тежи камъкът,
така да ти тежи кесията!
Както е корав камъкът,
така да ти е корава душата!
Както тече реката,
така да ти текат парите! “
— с. СлавейноНякъде тези камъни се хвърлят със сила на пода, откъдето идва и наименованието на обичая „Бухане“ (Чокманово и др.). Обичаят е разпространен из Смолянско, Ксантийско, Ивайловградско, Рупчоско. В миналото този обичай се е спазвал и от помаците — помашките деца са ходели в християнските къщи и, обратно, християнските деца са посещавали помашките. За сурвакане от помаци се знае и в Павелско.

Източник: etno.uchenici.bg