В края на деня пристигнахме при Фотиновските костенурки. Но тъй като свързани са със скалния комплекс при с. Първица, за тях ще разкажа отпърво.
Намират се те в самия край на село Фотиново. Само че не онова Фотиново до Батак (до което са известните Фотиновски водопади). А това, на пътя Кърджали – Маказа, на около 35 км от Кърджали.
Известни са и на навигацията на „Гугъл карти“ именно като „Скално култов комплекс „Костенурките“- Фотиново“. Така че с намирането проблем не би трябвало да съществува.
Бяла къщичка малка стои до каменния комплекс. И там оставихме автомобилите си.
И буквално до пътя започват първите каменни улеи.
Геолози днес твърдят, че са си естествени образувания те, които природата дооформяла.
И така е възможно да е било някога. От естествени скални образувания да е започнало всичко. Само дето твърде прецизно и геометрично правилно издълбани ги намираме днес. Че не един, а няколко са улеите. Напълно идентични и с правилни форми. Та, и да са били някога естествени скални прорези, определено човешка ръка ги е дообработила.
А причината? Само можем да гадаем. Според Венцислав Стайков, тези скални улеи и същите такива при светилището до отсрещното, до село Първатица представлявали някога фабрики на открито за промиване на добиваното злато и ценни минерали. Че и двете изградени били от двете страни на река Върбица. И силно златоносна била тя някога.
А нищо чудно практичното да било подпомогнато и от духовното. И същите тези улеи, освен за промиване на добиваното, и за ритуални цели да било използвано.
Още повече, съвсем до турско гробище се намира каменния масив. А в самото му начало ясно си личат следите от, за жалост, разрушен от иманяри олтар. Чувал Венци от местните, че от древни времена, че и до днес, използван бил олтарът от имама на селото. Върху него се измивал той. Че с нечисти ръце не можел да пристъпи към духовните си задължения. И върху него извършвал свещенодействата, подготвящи душата на починалия за вечния й път. Тук опявал и измивал тялото на покойника. И пречистено го отнасяли до вечното му жилище отсреща.
Измиването извършвано било на гладък камък. Нарече бил камъкът „Мус Алах“, „По-близо до Бога“ (Както наименованието на най-високия ни пирински връх).
И други съкровища ни показа Венцислав. Съвсем до един от улеите ясно личеше изключително добре оформена стъпка. Че и от бос крак сякаш. С размери, малко по-големи от голям крак на съвременник.
И още нещо чудно. За съвремеменни драсканици приел видяното първоначално Венцислав Стайков. Само дето твърде идентично било с това, намерено върху една скала до с. Бенковски. „Анакондата“ наречена била скалата.
И приели изследователите от неговата група, че откритото е част от Линеарно писмо. Свидетелство за една от първите писмености, открито за първи път на остров Крит.
Може пък по едно време да са живели по тези земи племена, иползващи линеарното писмо. И да си оставяли бележки и знаци техни си.
Същата геометрична фигура, със същите пет дупчици в нея ни показа Венци и на един от другите каменни хълмове в комплекса. Почти неразличима беше тя в началото. И даде идея някой да я намокрим. И след полятата върху нея вода, се показа фигурата.
И отново улеи бяха изсечени по повърхността на скалата.
Че и ямки, пълни с вода сега. А с ритуални течности, може би, в древността?
Още по-интересен беше третият скален масив в комплекса.
Издълбаните върху него улеи продължаваха надолу по скалата. И по нея отвеждали течностите някога далеч към низината, та чак до реката. И улеите тези за пореден път доведоха до идеята, че промиване на скъпоценни минерали било извършвано тук някога.
А в потвърждение на предположението, че не само с практична, ами и с духовно-ритуална цел било създадено светилището, открили вещите отстрани на скалата трон. Жрецът се разполагал, най-вероятно в него. И от там ръководел ритуалните церемонии. И по улеите под него изтичали ритуалните течности.
Продължихме да вием ние покрай скалата. И изведнъж като полегнало куче ни се показа тя. С ясно изразени увиснали бузи. Лежащо спокойно и кротко. Древен пазител на древното място.
А след „кучешката глава“ други улеи в скалата прорязани бяха. Дълбоки и отвесни. Сякаш за по-категорично и безапелационно отвеждане на – то ли жертвена, то ли ритуална течност.
И както му и следваше на мястото, в началото, до автомобилите, стоеше си стария Чинар. С така проядено стъбло, че сякаш една сал магия държеше разлистената му корона.
Не се предаваше Чинарът. Така, както не се предаваше и древното светилище. Чакаха да им дойде времето. И да предадат така отдавна пазените знания.
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
