С ново древно светилище приключи сакралния ни ден. В землището на с. Върбен. По пътя Кърджали – Маказа. На ето тази табела вляво има черен път, успореден на основния. И там оставихме автомобилите.
И тръгнахме надолу, през храстите, та към реката.
Посрещна ни светилището с древна провиралка. Заради нея го и открили Венцислав Стайков и приятели. Към нея ги насочил местен.
Не че за първи път виждах провиралка. Но така изящно оформена, че чак с колони изградена, не бях срещала. И с ясно оформена дупка в образа на женско тяло, при това.
Много интересен и изключително геометрично правилен кръгъл отвор имаше от едната й страна. Същият този кръгъл отвор беше повторен и в задната й част. Само че в средата на колоната.
Дали стихия някаква природна била вилняла, или човешка ръка на разрушение се вдигнала, но лежеше на земята част от оформената колона.
А встрани на провиралката, из-зад храстите, човешки профил ни посрещна.
Дали пазител беше, но пропусна ни. И тръгнахме нагоре, към големите скали. С цяло множество от ритуални ямки върху тях.
Подминахме я. И стигнахме до друга скала. С друго множество. Този път на издълбани най-различни ниши в нея. И като форма бяха различни нишите, и като размери.
Зад нея си стоеше големият съвременен мост.
Ние пък подсякохме скалата и по реката в обратна посока тръгнахме.
И ни срещнаха пазителите. Така често срещани по подобни места. Издадените от скалите глави на земноводни.
Пуснаха ни и те. И пътят ни отведе до нова скала. И тя с прорязани различни ниши.
Зад нея още един пазител открихме. То ли сърдит, то ли поставен да внушава страх и достопочтеност. Че да се замисли посетителят с какви помисли идва и следва ли да продължава.
Отново минахме ние. Чисти бяха помислите ни. А от другата му страна ясно се виждаше как поставен беше камъкът-глава. И закрепена беше огромната скална маса на ръба на скалата. И стоеше там на ръба на законите на физиката.
Не свършваха чудесата на това светилище. Нови скали. И нова ниша. Голяма. Цяла пещера с навес. Прецизно и гладко отрязан в скалата.
И зад него появи се най-после Пазителят. Така го възприех поне аз. По-вещи от мен, обаче, нарекли го бяха „Наблюдателят“. Не пазител, а именно наблюдател. Следял за хора с неподходяща енергия, или зли помисли. И случвало се неведнъж, че да не преминат такива хора и да не пристъпят на територията на светилището.
„Злодеят“, пък, го нарекли първоначално Венци и приятели. Рано сутрин дошли те. И огрян от сутрешното слънце, така страшен му видът бил, че истински злодей изобразявал.
Започнали да идват често. И установили, че според слънчевата светлина в различно време от деня, различни лица придобивал. И го преименовали. „Многоликият“ го нарекли този път.
В късния следобед се случихме ние. И ни показа Многоликият не така страшното си лице.
Ясно различими на гушата му си стояха три издълбани ниши. Не точно в трапецовидна форма. Но все такива бяха нишите на това светилище. С по-различна форма от обичайната, с която бяхме свикнали.
Съвсем в анфас когато го погледнах, срещнах и строгия му поглед. От две ясно оформени очи.
И други очи видях. Отстрани. Отново прецизно оформени. И отново наподобяващи на онези на светилището Лъката при Джерово. А също и на очите от пещерата Проходна.
И още едно лице ни предложи Многоликият от другата си страна. То ли на кацнала скална птица, то ли на достопочтен старец.
И още имаше. Още скални ниши. Този път не само във формата на овални ямки. Ами и на така познатите трапецовидни ниши, макар и леко обезформени.
Не ни се показа сърдит Многоликият. Но пък друг сърдитко срещнахме малко след него. Лежеше си там и гледаше сърдито с каменните си очи.
Толкова много сърдитковци срещнахме по пътя си, че спонтанно предложи Венци „Сърдиткото“ и да го кръстим святото място. Или пък „Сърдитото светилище“. И тъкмо взехме да се обединяваме около идеята, срещнахме група местни жени на връщане. Попита ги Венци знаят ли какви са тези скали и как им викат. И отговори една от жените. „Лелек кая“ ги нарече. И сама го и преведе. „Щъркеловите скали“, рече. И се сдоби с името си святото място. Като Щъркеловото светилище го оставихме.
А преди това приседнахме за малко на скалите му. Да изпратим прекрасния ден. И да погледаме в реката. А там, не че нещо, ама също ниши плуваха. Речни едни такива, от вода и вятър сътворени.
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
