Църква „Св. Йоан Богослов“, с. Гугутка

Възрожденската черква „Св. Йоан Богослов“ се намира в центъра на източнородопското село Гугутка.

Старинният храм е построен през далечната 1838 г. със средствата на местните хора - жители на чисто българското село Арнауткьой, както с. Гугутка се нарича по това време. Първоначално в него се служи на гръцки език, тъй като районът, в който се намира селището (Ортакьойско - Ивайловградско), е под силно влияние на Цариградската гръцка патриаршия. Няколко години след издигането на църквата, до нея се открива училище, в което също отначало се преподава на гръцки.

След провъзгласяването на Българската екзархия (1870 г.) и преминаването на ортакьойските български села към нея през 1889 г., арнауткьойската черква се превръща в бастион на българщината. Тогава местният поп Христо Янакиев, завършил за учител и поп в българското училище в град Одрин, открито се противопоставя на дотогавашния свещеник – гръкоман Павел Николов, при което се стига до сблъсък, завършващ с намеса на турската администрация. Представител на османската власт - Амди ефенди взема компромисно решения и заявява, че в арнауткьойската църква ще се служи и на гръцки и на български. Но селският първенец и водач на българите - Атанас Пандъров не е съгласен с това, като отстоява за правото единственият език за богослужения в черквата да е българският. Исканията му са съвсем правдиви, защото, освен че самият храм е строен от местни българи, в селото няма гърци. За това негово дръзновение Атанас Пъндъров, заедно още няколко съселяни, е вкаран в одринския затвор, където след нечовешки изтезания умира през 1903 г. През юли 1913 г., при разоряването на селото от башибозук и редовна турска войска, черквата „Св. Йоан Богослов“ се превръща в убежище на около 60 арнауткьоци. В нея те издържат без храна и вода три дни, след което башибозуците я подпалват (хвърлят факли през прозорците) като залостват изходите отвън. В отчаянието си хората успяват да избият вратите, но отвън ги чака страшна сеч и кръстосана стрелба, при което малцина успяват да избягат. Останалите живи са прекарани в специално подготвена къща, която също е подпалена, след което, търсейки спасение от огъня, хората (предимно жени, деца и стари хора) започват да излизат от нея, но и тук са посечени на място. В тази кървава обстановка оцеляват единици, благодарение на това, че са се скрили под труповете на убитите. Впоследствие костите на жертвите от 1913 г. са положени в общ гроб до оградата на черковния двор.

След примирието и влизането на Ортакьойско в пределите на свободна България, арнауткьойската черква и богослуженията в нея са възобновени. Така, този храм – символ на непреклонния български дух и християнска вяра, се възражда от пепелта и превъзмогва превратностите на времето. Той оцелява и през годините на атеистичния социалистически режим, за да затвори врати в зората на „демокрацията“ (1990 г.), когато се споминва последният му свещеник - Тодор Стойчев. От тогава в черквата не е извършвано богослужение и почти през цялата година стои заключена. Отсъствието на стопанин неминуемо довежда и до влошаване на състоянието ѝ. Но въпреки всичко, местното християнско население прави няколко стъпки за съживяването на святото място, доколкото му позволяват възможностите. Обновена е покривната конструкция (навес) на притвора пред входната врата на черквата, а за последно е ремонтирана и камбанарията.

В архитектурно отношение църквата представлява трикорабна псевдобазилика с една апсида и открита нартика (притвор) от запад. Страничните кораби са разделени от централния посредством колонади от по три колони. В западния край на сградата има балкон (емпория), предназначена за църковния хор, а в миналото – и за женско отделение. Градежът на църковната постройка е масивен – стените са изградени от камъни с хоросанова спойка. Покривът е двускатен и покрит с каменни плочи.

Отвътре стените нямат стенописна украса, с изключение на едно изображение на „Христос Вседържител“ в зенита на свода. Може би преди опожаряването от 1913 г. е имало повече стенописи. Иконостасът е изработен след възобновяването на черквата, като по него има някои дърворезбени орнаменти. Иконите от царския ред и царските двери, които също са късна изработка, си стоят на мястото.

Особен интерес представляват няколко стари надгробни каменни плочи, разположени около черквата. Върху тях освен имената на покойника, са изсечени и изображения, пресъздаващи професията на човека приживе – на една плоча има гравиран мъж на кон, а на друга – мъж в потури и с калпак на главата, държащ с дясната си ръка везни (кантар). Подобна каменна пластика се среща и на други места из българските земи (с. Факия и др.).

Източник: svetimesta.com

Снимки: desant.net