Нали си имахме цяло съзвездие откриватели в групата, смело тръгнахме по тях. И ни поведе Христо Тодев към открити от него скални ниши над село Обичник. Колко пъти съм се убеждавала в прекрасните имена на селата в Източните Родопи. Прекрасно е и това! Колко обич е събрало!
Намира се селото на около 16 км от Момчилград в посока Крумовград. Няма си табела отбивката за селото, но пък то е познато на навигацията на „Гугъл карти“. Само дето познанството им явно съвсем платоническо останало, та не се разрастнало до построяване на хубав път до селото чак. И след отбивката навлязохме в черен път. В общи линии, всичките ни коли го минаха. А не беше и дълъг. Само дето рядко срещаните насрещно движещи се автомобили създаваха шофьорски тръпки.
На около 2 км шофиране по черния път оставихме автомобилите вдясно на пътя. До старо турско гробище. С най-странния вход. Не че си нямаше голяма порта в другия край, но от към нашия достъпът беше с висока стълба над оградата. И не че не се развихри дискусия относно тънкия замисъл на твореца на тази стълба, но единодушна версия не изнесе дискусията.
Така или иначе, стълбата си е чудесен ориентир. И само тази задача да изпълни, пак доволно.
Пътеката не е обозначена, а е известна дори на познавачите съвсем отскоро. Така че преди гробището вдясно и навътре в гората. Съвсем след малко ни изведе до друго, значително по-голямо турско гробище, оградено с телена ограда. И по тази ограда тръгнахме нагоре.
И не закъсня първият каменен комплекс вдясно от пътеката. С прецизно подредени един до друг, че и върху друг, обработени каменни късове.
От тях пътеката изви наляво. И десет минути от началото на пътя, пред нас се изправи първата скала с изсечени в нея скални ниши.
Отстрани на пътя, сякаш за да оформи портал за преминаване, се издигаше по-малка скала. И само една скална ниша беше изсечена в нея. Доста по-дълга и с една идея по-малко трапецовидна форма. Дали пък не беше знак някакъв?
Поснимахме ситуацията от всички страни и продължихме по пътеката нагоре.
След нови десет минути се изправи пред погледите ни и втората целена скала. С цяло множество трапецовидни скални ниши. Изключително правилни, еднакви и дълбоки.
На всичкото отгоре, изработени на достъпна за нашего брата височина.
Първите ниши, до които успях да се докосна!
При обхода си Христо Тодев успял да се качи над скалата. И оттам ясно се виждал изсечен в скалата полумесец над нишите. Сякаш за да отвежда водата и да ги пази възможно сухи.
Разговорихме се по-късно с Анатоли и Атина за предназначението на тези ниши.
За жалост, както често казвам, с живи свидетели не разполагаме. Не разполагаме и с останали писмена. Та, всичко е въпрос на догадки и логически предположения.
И според тях, най-вероятно различно е било предназначението им. Не напразно различно количество от тях са дълбани в различните скали. На някои от скалите се намират по една до три. А другаде, както тук, цяло гъмжило.
Така е дълга и интересна темата, че ще си позволя да й отделя нарочно писание.
Стоейки при тази скала, най-логично от известните предположения за предназначението на скалните ниши ми звучеше това за акустичните приемници. Така удобно бяха разположени те, че успяхме да пробваме акустиката им. И при удари с длан съседните ниши издаваха различни тонове. Дали пък не са строили древните огромен и величествен музикален инструмент? Няма да забравя как като дете гледах първия орган в живота си. В общи линии, почти толкова космополитно ми изглеждаше.
Тръгна Стоил да се катери по нишите и установи, че встрани от тях били издълбани малки ямки, прекрасни за захващане с ръце при катерене. Значи, може би, наистина били обслужвани нишите. И не еднократно, а достатъчно често, за да се осмисли нуждата от оформяне на ямки за захващане.
Уникално беше ехото, произвеждано от нишите при вик, отправен в дълбините им. Отскачаше той, удряше се в отсрещните хълмове и се разстилаше из цялата околност.
Дали пък не са общували така помежду си нашите предци? Или са си предавали някакви значими сигнали?
Замери Костадин Димов радиацията на скалата. Предизвикал го вулканичния й характер. И не откри отклонения.
Но пък в една от нишите, образ на лъвска глава откри въображението ни.
Не разсъждавах повече. Просто поседях и погледах. Каквото и да е било предназначението им, на прекрасно място бяха сътворени!
И друга от версиите ми звучеше правдоподно на това място. За използване на нишите за енергийно зареждане. Имало такива по-големи ниши, в които можело да се положи цяла човешка глава. И полагайки я, посетителят поемал с тялото и сетивата си образувания резонанс от произвежданите в нишите звуци.
Въпреки че тези ниши, не че не бяха големички, но чак пък глава, може би, трудно би се побрала.
И, разбира се, най-популяризираната версия, която не я прави най-вярна. За изграждане на нишите за полагане в тях праха на кремираните мъртви.
Ако приемем, че нишите са изпълнявали различни предназначения, можем да приемем, че в някои от тях са полагали и прах.
И най-романтичната версия. За изграждане на нишите от младите момци. Които за да докажат възмъжаването си, градили нишите в твърдата скала. Хем да демонстрират сила, хем пък и умения. Че повечето все на голяма височина и в трудни скали над пропасти били градени. А на високо и поради друга причина. Нали възмъжаването и духовно било. Пък и връзка с Бога се търсела. И именно на високо, на границата с въздушното, следвало да бъдат изградени. Пък и по-чисто и свято се приемало въздушното пространство.
И поредната версия. За времевите портали. Ах, как ми се иска да е вярна тя! И да премине някой древен трак и да успокои развинтената ни фантазия.
Но тъй като това не стана, или поне не сега, поехме енергията на святото място и тръгнахме наколу по стръмната пътека.
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
