С водопада на Сътворението завърши първият ни мегалитен ден. А за мен започна с обиколка около с. Равен.
Съвсем неотдавна прекрасна дама беше публикувала във фейсбук групата „Скалните светилища на България“ снимка от твърде интересна пещера в този район. И доколкото нощувките ни бяха предвидени за Момчилград, използвах времето, прекарано от другите на Глухите камъни, да обърна синия Хюндай към селото.
А то се намира само на 10 км от Момчилград. Има и табели, познато е и на навигацията на „Гугъл карти“, така че до центъра му стигнах напълно безпроблемно.
Всъщност, стигайки на центъра, си припомних, че именно това е селото, от което тръват множество пътища за най-различни древни и по-съвременни светилища.
Аз пък оставих автомобила до джамията и тръгнах да търся местни, че да ме упътят. И нали свят ден беше, първият ангел се появи напълно на момента. Минчо. Определи се като добър човек. И такъв се оказа. Въпреки че с тояжка си помагаше при ходенето, с бодра стъпка ме поведе към пещерата.
И понеже нещо напоследък правилната пътека все на връщане я уцелвам, ще тръгна отзад напред.
Другото интересно в с. Равен беше Човекът – камък, наименован в тъмните векове на османското иго като „Адам кая“. Показа ми Мично пътеката към Човека – камък от пещерата. Но твърде много каменни завои имаше тя. Така че за по-лесно, ще разкажа от къде се върнах.
Още при самото влизане в селото е хубаво да се оставят автомобилите. То и табела за начало на селото не видях. Но пък името му е написано със сини букви на първия казан за смет. Хем там има и удобно уширение на пътя, служещо за мини паркинг. И от него вдясно тръгва пътека към поляните. В доста голям участък е обрамчена с мрежа от лявата си страна.
След края на мрежата расте дърво насред широка поляна. И два по-големи камъка в земята стоят. И покрай тези камъни следва да се тръгне рязко наляво.
Не че няма, в общи линии, обозначена пътека, но също в общи линии, се върви по усет към планината.
Там срещнах втория си ангел. Добра женица пасеше овцете си. Поздравих я, попитах я за пътя.
-Защо сама си тръгнала?- попита ме тя.
-Ами, а де! – Спестих аз дългото обяснение как съм с група, как съм ходила на първата ни спирка, пък как с групата ще се срещнем след около час. Велик е българският език! С няколко звука цяла легенда може да се предаде.
Усмихна ми се и посочи посоката. Все към планината. Нямало лоши хора наоколо и нищо нямало да ми се случи. Но остана, милата, на височинката и ме изчака да се върна.
А Човекът – камък беше буквално на 10 минути пеша от пътя.
Извисява се на края на широка поляна, посипана с каменни скали.
В по-близкия край на поляната ме посрещна друго скално струпване. И колкото и да бързах за срещата, нямаше как да не го обходя от всички страни.
Не успях да намеря нищо писано за него. Не можа да ми каже и дамата ми-ангел. Но пък видях така познатата от други светилища разсечена на две скала.
Дали оформен, дали с годините пропукал се свод.
И оформено пред него кресло. С поглед към планината.
И Човекът – камък в края на поляната.
Честно казано, отдалеч ми застана пред погледа като сфинкс.
Но, наближавайки, го, наистина като човек го видях. Дори като двама. Единият гледаше право към планината. По-млад и с вирнат перчем.
Другият, по-мъдър и с брада, беше извисил поглед към небето.
Дали отново не виждах вечната преходност на живота? Младостта, устремена към неизвестното и помъдрялата зрялост, вперила взор в небето и вечното.
Снимах го от всички ъгли.
Благодарих на дамата с овцете. Не знаела много български. Но успя да ми пожелае всички хубавини да ме следват по пътя ми. Благодарих й, Поздравих и овцете и затичах наобратно.
И да се върна на пещерата.
Всъщност, и от този път, на връщане от каменния човек, може да се свие надясно към селото. И там е пещерата. Само че много извивки имаше пътеката.
Затова, за по-лесно ще предам пътеката на Минчо.
От същото това начало на селото, следва да се продължи към центъра. А той е лесно разпознаваем по извисяващото се кубе на джамията.
И на първата възможна улица, по която може да се влезе с кола, да се свие надясно. Преди нея има около две пътеки вдясно. Но те водят само до входовете на къщи и не са проходими с автомобил.
А тази първа отбивка ще познаете по ъгловата къща с жълтите кошери.
И като тръгнахме по улицата, съвсем след малко стигнахме последните къщи. Отбелязан беше краят на селото с голяма земна скала. И покрай нея, вдясно и нагоре по каменна пътека.
И стигнахме до каменния блок. А в него беше издълбана пещерата.
Легенда си имали местните за нея. В предддверието до голямата пещера-стая живеели обикновени хора. А в пещерата-стая – „шефа“, както каза Минчо.
Обърна ми внимание на жлебовете по стените на отвора. Ясно свидетелство за наличието на врата в древността.
Обърна ми внимание и на друго. Как отгоре по нищо не личи, че в каменния блок има изсечена така правилна и спретна стая.
Починали вече възрастните. Но от тях той помнел, че кръст бил намерен върху пещерата. И в реката бил хвърлен. Така и нарекли реката „Попаздъ“ – „където Попът живеел“.
Повече информация не успях да открия. Отново в групата на скалните светилища прочетох коментари за връзка с подобни пещери в Сардиния. Но сама не съм ходила, така че търсеното продължава.
В следващите няколко дни и други подобни пещери срещнахме. И с групата се обединихме около идеята за храм-лечебница. Но, за това когато му дойде времето.
И други скали имаше в двата края на селото. Нищо нямало там, каза ми Минчо.
Повярвах му. Снимах ги отдалеч и побързах към оставащия ден.
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
