Поведе ни Венцислав Стайков към скалното светилище над село Бели пласт. Ходила бях вече до първата скала със скални ниши. През пролетта, по време на мегалитума, организиран от Костадин Димов, поведена от Христо Тодев. Затова слагам връзка тук.
И тръгнахме след нея по Венци вляво и нагоре. Гмурнахме се в скално – шарените есенни дебри.
И се изправихме пред следващата скала.
„Змеица“, или отново „Анаконда“ нарекли я Венци и приятели. И наистина, като змийска глава се издигаше отдалеч скалата.
Само че колкото повече приближавахме, толкова повече тази змийска глава в женска ми се извайваше. Изящната шия и началото на раменете. А над тях онзи образ, който аз лично пазя в съзнанието си за Нефертити.
И точно същият образ видях в началото на годината, при древната обсерватория „Котката“ над с. Ясеново, където имах късмета да попадна след пролетното равноденствие.
И слагам снимка от онзи образ.
А сега, докато разглеждам снимките си, и друг образ видях. Вдясно от каменната жена ново лице. С ясно изразени очи и уста. И добър месест нос.
В ляво на вратната извивка пещера имаше образувана. С ясно изразени няколко скални ниши над нея. Две над черната линия. И още две вляво от тях.
По-видими станаха нишите след като продължихме напред и скалата ни обърна профила си.
Профил придоби и самата скала. Ясен женски профил. На нежно момиче с леко чипо носле. Почти толкова чипо като на принцесата в началото на светилището.
И изведнъж се роди в мен усещане. Че именно женско било светилището. Вече не мислех дори за образа на змия. Красивият женски профил на наречената от нас „Принцеса“ ни посрещна. Същият красив женски профил повторен бе и тук, върху скалата. Дали пък силата на женската енергия не чествали тук древните?
И не успях да го помисля, и грейна Слънчо.
В лек дъждец тръгнахме сутринта. И с него по скалните ниши се движехме. И точно на скалата-Нефертити затворихме кръга на светилището. И явно с добри мисли бяхме. И правилно заключихме енергията. И ни приветства то с ярката слънчева светлина. Отвори се времето. И като свои продължихме по древните скали.
И слязохме от поредния сипей. И по отсрещния закатерихме. И се обърнах назад. Да видя за последно скалата – жена. И малко бяло каменно островче видях върху розовата й снага.
На лебед ми заприлича. На пиле пък го бе оприличила Ваня. И се обърнахме към Венци да отсъди пиле ли е, лебед ли е. И отсъди той. С мъдростта на познавач, не за първи път бродещ из селенията на святото място.
„Пилето е охлюв“, рече той. На шего го приех. Но като го погледнах по-отблизо и задълбочено, точно на охлюв си и приличаше.
А извън нашето оприличаване, стоеше си пилето-охлюв като изящно творение на природата. Върху огромната червена скала малко бяло бижу бе поставила.
Поехме отново сред есенната красота на Родопа планина.
И до нова скала отведе ни Венци. И огромна каменна костенурка лежеше на върха й. Нали символ на мъдростта е костенурката. И толкова често каменни костенурки по древните светилища срещам. Пазителки на древната мъдрост.
Разказа ни Венци как скални ниши видял в горната част на скалата. И застанахме ние с риск за живота си насред сипея да снимаме.
И се намери, разбира се, по-лесен вариант. По не толкова страшна пътека отдалечихме се от скалата. И ни се откри в далечината тя в пълната си прелест. С целия си набор прекрасни скални ниши.
Погледахме за последно поредните скални ниши. И по поредния сипей се спуснахме. И истински страшен и стръмен си беше. И си гледахме в краката. Единствено Таня и Боби по една биричка замечтаха на средата му.
Но пък истински красиви бяха гледките наколо. И още по-истински бели бяха скалите.
Автор: Биляна Мариа
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
