Пълен е районът на Източни Родопи на древни светилища. И към Чит кая тръгнахме една събота.
Как да стигнем до Чит кая.
Намира се Чит кая над село Лисиците, онова, до което води единствено и само най-дългия в страната ни въжен мост. И се намира той на около 100 км от Пловдив и на около 10 км. от Кърджали.
Именно пътя Пловдив-Кърджали е водещ. Любителите на по-малко завои могат да избегнат по-красивия, но значително по-планински път Пловдив-Асеновград-Кърджали и да да заобиколят с около 20-ина километра като минат Пловдив-Хасково-Кърджали.
До моста може да се мине и през самия гр. Кърджали.
Ние решихме да избегнем влизане в града и след Черноочене се оглеждахме за табели. На отбивката за с. Стремци хванахме към селото. ( Там е и отбивката за Перперикон. Само че табела за него има единствено от страна на пътя, идващ от Кърджали към Пловдив. )
А след като хванахме отбивката към с. Стремци, вече следвахме табелите към Кърджали.
Въженият мост вече е познат на навигацията на „Гугъл карти“, така че всеки може да направи своя избор на маршрут. А последното село, до което има асфалтов път, е с.Широко поле. И то трябва да се заложи като целена точка.
След края на селото, към моста продължава пясъчен път. Принципно е достъпен за високо проходимите автомобили и до самия мост, но е хубаво автомобилите да се оставят на поляна над селото.
Така и направихме. И след 10-15 минути приятна разходка стигнахме.
Пресякохме железопътната линия по пътя, минахме по въжения мост и се озовахме в началото на село Лисиците.
И оттук има два варианта за подход към древното светилище.
Единият минава през селото и води директно към билото. Значително по-лесен и къс е. И извежда върху скалния масив, на чиито скали са издълбани онези трапецовидни ниши, които така вълнунаха съзнанието ми. И като във всяка приказка, лесният път рядко е най-удачният. Така и тук. За да се видят нишите, трябва да се заходи от към подножието на скалния масив. Заради това в края на селото, вместо да тръгнем директно нагоре, слязохме до язовира. И тръгнахме покрай него.
В началото на хълма трябваше да хванем вече нагоре, само дето един камък странен ни привлече вниманието, та продължихме покрай водата.
Честно казано, нещо крайно мистично не намерих в него. Имаше издълбани в скалната му обвивка ямки. И бяха те с неправилни форми.
Поснимах го и тръгнахме вече към целта. А тя се намира хей на този хълм. Скалите с изсечените в тях ниши го опасват като обръч. А на билото му са призрачните скали в най-различни форми.
И водят към скалите цяло множество пътеки. Принципно, виждах на места някаква синя маркировка, но честно казано, беше доста трудно да се следва. А и доста позаличена беше тя на места.
Както казват и местните, всички пътеки водят нагоре. По която и да хванете, все горе ще стигнете. Така и направихме. Тръгнахме по пътеките. Търсихме възможно по-малко стръмните и обраслите с трънаци. А тръни, които ни хващаха дрехите, никак не липсваха.
Тъкмо се изморих малко от катерене и драки, и стигнахме до първия пазител на древното светилище. Изправил гордо лице пред огромните скали, загледан в далечината над язовира.
Приех го за вход към светилището. И наистина, след него пътеката си стана значително по-малко стръмна и някак по-обособена.
И ни отведе тя до първите скали с изсечени върху тях ниши.
Нишите бяха ясно изразени. Изсечени в трапецовидна форма, с приблизително еднакви размери. Разположени бяха на няколко реда в скалите.
Не срещнах обяснение за съществуването им от изследвали района учени. Като големина и форма са напълно идентични с тези, които видях върху скалите на Кован кая и Глухите камъни преди Ивайловград. Дали и в тези древните са полагали пепелта на кремираните си мъртви?
В края на един от скалните масиви с изсечени ниши имаше и малка пешера. Отново ми наподоби на подобна, която видях при Глухите камъни преди Ивайловград.
Изкачихме се съвсем под билото. А там ни чакаха нови стражи. Изсечени скални влечуги.
Дали бяха свидетелство за управлявалите земята рептили преди океани от време? Или пък древните, населявали земите ни, са вярвали в мистичните сили на влечугите, подобно на маите и индусите?
Пуснаха ни стражите. И се озовахме на самия връх на билото. А от него се откриваше зашеметяваща гледка към върховете на Родопа планина.
И върху склона на един от тях, съвсем близо до нашия, ясно и самотно се открояваха три бели пирамиди.
Нямахме време да се спунем до тях. Вместо това останахме при скалите върху язовира.
Потопихме се в енергията на древните. Пуснах погледа си към водите на язовир „Студен кладенец“.
А на хълма на отсрещния му бряг са руините на древната крепост Моняк. Може би енергията на мястото е привличала предците ни в различните периоди от историята.
И наистина вълшебно е мястото! Не ни се тръгваше. Само че денят вървеше към края си. И тръгнахме с него надолу към язовира. Неизменно по пътя ни следваха скалите с трапецовидните ниши.
Велика е страната ни! Толкова много знание са оставили върху нея древните! Дали ще успеем да го чуем някога?
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
