Скалното светилище над село Бели пласт

Последно за мегалитния ни маратон беше скалното светилище над село Бели пласт. Мнозина вече познават скалните гъби на пътя към Хасково. Е, пътя към светилището е в другия край на селото. Или, за нас, в началото на селото, по пътя Кърджали – Бели пласт – Хасково.

Не е проучено все още светилището и няма указателни табели. За наша радост, познато беше то на Христо Тодев. И по него, след като влязохме  в селото,  завихме надясно към огромните бели скали.

Оставихме колите след последните къщи. На издигнато широко място с поглед към скалите. И хванахме пътеката в лявата му част, навътре към скалите.

По съвет на Христо се комплектовахме с щеки. И с всяка стъпка по пътя му бях все по-благодарна. Въпреки че отдалеч белите хълмове изглеждаха равни и приятни, всъщност са посипани с дребни камъчета. И така подлярски се хлъзгаха под краката, че щеките са си направо задължителни.

Малко след началото на пътешествието ни, започнаха да се появяват първите скални образувания на лявото от нас ребро на скалата. Скални гъби като тези на самия път.

  

И скалното момиче. С бузки и чипо носле.

 

Пътеката тръгна надолу по белия сипей. А отляво ни следваха неизменно цяло находище скални гъби.

 

Силно беше напреднала пролетта и със зелени дрехи бяха пременени голите до скоро дървета. И трудни бяха за съзиране отдалеч нашите цели.

Едва за малко се показа далечната скала със скални ниши. Добре я беше скрила зеленината. Уморени вече бяхме от нашите дракинги, а именно това предстоеше да преживеем отново, тръгнехме ли към нея. Така че, уверени от Христо, че  само няколко скални ниши има на тази скала, снимахме ги отдалеч и продължихме нататък.

А отстрани  по пътя  ни следваше пресъхналата река.

Следваше ни и действащата. Носеше водите си сред зеленикавите зеолитни камъни. Нали до нея слязохме. И по мостче от камъни преминахме. А от другия бряг огромна чешма бяха изградили местните. С отделения за водопой на животните.

   

И както често, има ли слизане, има и изкачване. Изкачихме по белия сипей до билото. А оттам се откриваха невероятно бяло-зелени гледки.  А бялата скала се заиграваше в скално- гъбести форми.

 

Напреднала беше пролетта не само в озеленяването на гората. А и в силата на слънчевата топлина. И тъкмо вече да започнем да мрънкаме, че изморени сме и топло ни е, час и десет минути след началото на пътеката стигнахме до целяната скала. Както си я знаем. С покрив – калпак и скални ниши, изсечени в нея.

 

Основното количество ниши бяха такива, каквито си ги познаваме. Имаше, обаче, и доста по-различни.

И  четириъгълна беше изсечена под основната редица.

В горната част на скалата, пък, на самия калпак, беше издялана значително по-голяма ниша с овална форма. А и другите, хем познато трапецовидни, но някак по-дълбоки идваха.

Уморени бяхме, а и Слънчо печеше, та изпаднахме в закачка с предците ни. Дали пък не се  бяха учили тук  древните на нишо-изсичане. Или пък по-различните ниши бяха изработени от напредничави майстори – нишари-модернисти и абстракционисти.

И друго ни показа Христо. В най-високата част на скалата, вдясно, ясно си личеше обединяването на две ниши. Дали защото прекалено близо една до друга били направени, дали защото голяма дълбочина им дали, явно не издържала тънката преграда на вековете и се пречупила.

Поседнахме пред нишите. А срещу тях камък един видяхме. С две  дупки в единия му край.

Поседяхме пред древната скала. Разказа всеки какво е чел и чувал за древните творения на нашите предци. Умората от изминалите дни си казваше думата и не ни се тръгваше. Но Слънчо вече клонеше да преваля. И за да подканим мъжете, изразихме женска загриженост ще лагеруваме ли тук. Мислите, че ги стреснахме? Не. Единствено притеснение изразиха, че храна нямаме.

Решихме все пак по къщите да си спим. И тръгнахме по сипеите наобратно.

А той от зеолитни камъни беше съставен. И ни разказа Христо за чудодейните свойства на зеолита. Всъщност, ходехме ние по най-голямото находище на най-ценния зеолит.

Стигнали до извод учените, че този зеолит пречиства водата, включително от радиация. И в лабораторни условия го правели с тази цел. А ние си имахме истинска и натурална ценност.

Имал кристална структура зеолита, попивал водата и я изчиствал от всякакви вредни частици. Дори във Фокушима го използвали за пречистване след радиацията.

 

Известни били свойствата на зеолита и на древните. Наричали го те „кипящ камък“. А го нарекли така, тъй като имал свойства да се раздува от водата.

И днес бил ползван камъка за пречиставне на водата. А за целта достатъчно било да се сложи просто един камък в каната с вода.

Имало дори хора, които не пиели вече вода без зеолит в нея.

Сетих се как наскоро приятел ми беше казал за чешма тъдява с такава вълшебна вода. И Христо бил чел как местните пиели от тази чешма жива вода. И все столетници в селото живеели. И болести не познавали. Само че на трудно място била тя.

Въодушевихме се ние. Хареса ни идеята за безсмъртието. И решихме,че ще търси чешмата, пък колкото и да е трудно.

И нали лудостта при основата й още трябва да бъде пресичана, изпрати ни Вселената местен. Кравите си пасеше на тези вълшебни скали. Приседнах до него аз и го заразпитвахме. Вярно ли, че всичките столетници? И като не боледуват, как избягват безсмъртието?

Усмихна се той. Не били безсмъртни. И столетници не били. И от болести си боледували като всички. Хубава и силна била водата, но жива чак не била.

Но хората прочели и идвали. Чак от Видин и от Варна наливали с тубите. И две чешми имало. Едната в края на селото, до гробищата. Достъпна била с автомобили и от нея наливали хората. Само че водата от нея не че лоша била, ама със сонда я изкарвали.

А онази, която извира от дълбините и мие по пътя си зеолитните камъни, била по-на скрито. След края на селото по много черен път. Достъпен само за наистина високо проходими джипове.

Спогледахме се ние. Е, щом няма безсмъртие да гоним, да вземем да си отнесем умората по къщите.

И опхадна със страшна сила походът до чешмата.

А местния за нишите попитахме. Знаели ги те. Като деца с фунийки ги целели. Голяма игра падала.

Пожелахме му да го заобикалят болестите и тръгнахме да се връщаме.

Така се бяхме улисали в прикаки, че много не гледахме на къде вървим. Пък и тя посоката все напред си беше. И селото, и то пред нас червенееше с покриви.

Загледах се аз към съседния хълм вдясно. И нови скални образования видях.

И тъкмо си помислих защо не съм ги видяла аз тези образования на идване, и Христо възкликна – „Ей, където тръгнат туристите, винаги срещаме селско бунище“.

И наистина покрай бунище минахме. Умореният групов мозък заработи на бавни обороти. То хубаво, ама на идване защо го нямаше.

Ориентира се бързо Христо. В шеги и закачки, другото ребро бяхме хванали. Не че нещо фатално. Просто колите ни бяха вдясно от нас. И за да ги стигнем,  през селото трябваше да минем.

Е, четиридневен мегалитум бяхме преживели. И като истински  победители преминахме по селските улици, тропайки с щеки по асфалта.

Достигнахме си автомобилите. За раздяла беше настъпил час.

Благодарихме  за времето, прекарано заедно! За местата, които ни откри Христо Тодев! За организацията на Костадин Димов! За мачетето на Анатоли!

Прекрасни дни с прекрасни хора на прекрасни места преживях!

Благодаря! Благодаря, че бях!

Автор: Биляна Марина

Източник: Патиланец

За повече разкази: patilanec.com

Сподели!