Взехме си дозата нормалност за деня и пак драснахме из дивото. Този път Христо и Анатоли ни поведоха към тракийската крепост Мал Асар и Ветрения камък.
Тръгвайки към крепостта, около село Овчево хванахме разни пътища. И на поредния, на табелата за „Кариера Бентонит“ хванахме наляво за бариерата. Съвсем малко след нея, на първия разклон с още по – черен път и образуваното уширение, оставихме колите.
Докато се оборудвахме с раници и щеки, към нас приближи още една кола. Случайно дали познаваме района, ни попита излязлата дама и дали можем да ги упътим. Е, при наличие на Христо в групата, едва ли можеше да срещнат по-познаващ района. Оказа се, че търсят и те Мал Асар и с нас им предложихме да се движат. Две малки деца имали, та нямало да бъде подходящо. Час по-късно, драпайки по стръмното и драките, неведнъж ги споменахме с благодарност, че не тръгнаха по нас. Еле пък с двете маленки деца.
Но тогава още не знаехме какво ни чака. Не го знаеха и водачите, та Анатоли остави дори мачетето в колата.
И тръгнахме по черния коларски път, вляво на разклона. Доста вода беше се изтекла напоследък, та коловизите му бяха прераснали в огромни дупки.
След десетина минути изоставиме коларския път и навлязохме в гората.
И след още 20 минути стигнахме първата си цел.
То ли храм, то ли дом. Но две помещения открихме на скалния къс.
И двете с прецизно изсечени и обработени стени. И двете с преддверия и без покрив. А стените не стига че обработени, ами замазани и с червена боя.
Удобно преддверие водеше към първото.
А самото помещение беше с по-сводест таван.
На скалния покрив, около отвора имаше ясно издълбан отводнителен канал. Че да може и при най-силните дъждове водата да се отича надолу по скалата.
Отново преддверие, само че отстрани на скалата, водеше и към второто.
Таванът му беше значително по-правоъгълен и разкрит. А стените неизменно червени.
Нямало за сега изследване от специалисти. И покачени върху скалата, отпочнахме разбор на ситуацията.
Върху откритите покриви и на двете имаше добре оформени в скалата улеи за отвеждане на водата. Тоест, важно им е било на древните сухи да са помещенията. Но пък нямаха покрив. Дали пък не са били поставяни каменни плочи за покрив, както на тракийските гробници?, предположи Анатоли. Дали пък са строени преди времето на домляните и според тогавашните архитектурни правила, оставени били нарочно без покрив?, изрази съмнение Христо.
Но пък защо ще полагат толкова усилия за изграждане на перфектно обработени стени и правилни четириъгълни помещения, без да полагат покрив? Явно, логиката на древните не отговаряше напълно на нашата.
За къщи бяха тесни. Макар че спокойно се събираха няколко души, пребиваването им в помещенията предполагаше значителна статичност. За спане също беше тесничко, въпреки че, отчитайки по-дребния ръст на древните, биха могли да се наредят до трима души в интимна близост.
И тогава се влючи нашата лекторка за лечебните сили на билките и газовете. И ни напомни Веси, че освен от място за живеене и храмове, през цялото си съществуване хората имали нужда и от лечение. А се лекували древните не само благодарение на лечебната сила на билките и водите. Използвали също излъчваната енергия на различните минерали от скалите. А също и посредством резонанса от насочени в подходящи помещения звуци. Та, може и лечебници да са си изградили те насред таз скала. И затова да са оставени без покрив, да може лекуваният да не прекъсва връзката си с откритата природа и да черпи нейните лечебни сили.
Някак идеята за лечебница сякаш най-ми допадна. И какво по-подходящо място от планинския склон! Именно сред енергията на живата природа са могли да поемат най-добре лечебната енергия на скалните минерали.
Продължихме пътя си сред подредените камъни.
Минахме и през мини „Каменен Хамбар“. Правоъгълно помещение, оградено с по-високи стени. А на пода му изсечени геометрични линии, също като на големия му събрат, Каменния хамбар(Хамбар кая).
След малко из-зад храстите и дърветата се изправи пред погледа ни Мал Асар. С жалки останки от тракийска крепост.
След него пътеката си стана стръмна, но пък още я имаше. И бавно и полека продължихме до голяма ниша, издълбана в скала.
Теренът взе да става съвсем пресечен и вървях, концентрирана в неравностите под краката. И сякаш нещо ме накара да вдигна глава. И срещнах погледа на скалния орел. Или може би скална змия. Вперил поглед над местността, бдеше за спокойствието на минаващите.
Малко след него пристигнахме при следващата находка на Христо. Нова пещера-утроба. Две недовършени, или изветрени вече скални ниши отстрани, на върха на скалата, бележеха местонахождението й.
Немалко пещери и ниши бил открил Христо. И забелязал, че обикновено отстрани на скалата на пещерите – утроби, имало издълбани една, или две скални трапецовидни скални ниши. Дали по този начин древните отбелязвали наличието й? Или пък свързани били нишите с тайнствата, извършвани в пещерата?
Уникална беше пещерата! И не само защото беше дълбока около 20 м.
В дъното й нещо като легло беше оформено. И голяма ниша при входа.
Високо горе открихме дупка. А през нея се процеждаше светлина. Дали не е минавал в древността слънчевият лъч през нея в определено време на годината? Че нали именно за честване на великия акт на оплождането били градени тези пещери. Оплождането на земята ( пещера) от Слънцето (чрез проникването на слънчевия лъч).
И как ли били оформени огромните скални късове на входа й във вечна целувка? И как ли бил поставен огромният покривен камък върху тях? Колкото и големи да се били древните, сякаш не биха могли да се справят без силата на мисълта си, обединена и насочена. Дали?
Замислих се отново дали ще открием някога загубеното знание на древните? И сякаш да не се отказваме, изпрати ни Вселената знак. Костенурка се разхождаше в зеленината. Не се уплаши тя. Даде Веси да я погали по главичката. И след като изчака да отмине еуфорията по заснемането й, бавно и величествено се отправи в посока пещерата.
Дали пък не беше Ангелът на мъдростта? Дали пък не ни даваше сигнал да не спираме да търсим?
Заговорихме се вечерта с останалите. Често виждали и те костенурки по светите места. Ех, ако можеха да говорят. Или пък ние да можехме да ги чуем.
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
