Не можеше да изгазим по язовира от другия край на светилището при Балабан дере. Затова се върнахме по моста и с автомобилите до близка кариера достигнахме.И преди бариерата ги оставихме.
И пеша я преминахме. Покрай изоставената ръждясваща техника, навътре към скалите поехме. Против течението на Балабан дере.
И ни посрещна Пазителят. Върху огромна колона поставен балансиран камък. Закрепен така, както само древните строители умеели.
И ни се усмихна в анфас камъкът във формата на каменно личице. На най-сладкото каменно извънземно. И не за първи път каменни образи на подобни същества по светилища виждах. И все с блага усмивка ни посрещаха.
И се заредиха след него скалните образувания.
И цял комплекс с оформен в червено сфинкс.
А в другия му край друг пазител чакаше. Гъбко. Гъбарко. Шапчо. Така го нарекоха хората от групата. А бе истински скален сладур. С изваяна гъбено-каменна шапчица.
Над него друга гъбка. Полегнала след скорошните дъждове.
И се намери научно обяснение на множеството скални гъби в района. А криела се магията в състава на скалите. От гранит били изградени те в горната си част. А от зеолит в долната. И еднакво на силите на ерозията подложени били. Само дето различно реагирали. Нали твърд, гранитът оставал. А мекият зеолит кротко се отмивал под него. И се получавали тези гъбени вълшебни шапчици.
Нарадвах им се. Па драснах нагоре. А там, над скалите, каменно море разливаше вълните си. Към прекрасните облаци, обляни в слънчевата светлина.
А на слизане и други скални образувания открихме.
И по каменния мост към автомобилите поехме.
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
