Село Равен – кръстопът към светилищата на предците ни

ШарапанаНе съм броил колко пъти вече съм преминавал покрай село Равен. В посока към светилището до село Татул или към светилището Харман кая до село Биволяне.Спирал съм се няколко пъти и тук, веднъж, за да питам накъде трябва да тръгна, за да намеря светилището Харман кая, и няколко пъти в местността „Кедик чал”, където има вековни дървета до самия път. Там се намира и тюрбето на Ибрахим баба, легендарен военачалник от Хоросан, който е почитан от местните алевии (бекташи).

Светилището Харман кая беше малко известно преди десет години. Спомням си, че тогава попитах хора от селото накъде е Харман кая, а те ме пратиха в противоположна посока – там, където са скалите край Равен, които местните също наричат „Харман кая”.

ПещераСлед време разбрах, че повечето крепости из Източните Родопи са „Асара”, скалите са „кая”, а има и много повтарящи се имена на местности. Благодарение на тези„правилни грешки” попадах на места, които местните хора ми посочваха и намирах това, което не търсех.

Сега бях решил да намеря „Човекът-скала” или „Адам кая”, както наричат камъка хората от селото. С приятеля ми решихме да се спрем пред кметството на селото и да не „рискуваме” със случайни минувачи, които можеха да ни упътят към съвсем друго място.

Адам Кая - Човекът скалаЗа наше щастие засякохме кмета на селото на излизане от сградата. Човекътподробно ни обясни как да стигнем до „Адам кая” и ние се запътихме натам. След половин час път по почти равни кози пътечки стигнахме до стръмен дол, който свършваше в реката Казан дере. Нямаше и помен от такава скала. Но затова пък попаднахме на стари бунари, които бяха построени преди стотици години, видяхме на много места скали с изсечени кръгли форми. Спомних си, че съм чел как някои наши учени тълкуват тези изсичания като древен култ към слънцето, но логиката подсказваше съвсем друго. Покрай няколко такива изсичания имаше търкулнати хромели. Тези воденични камъни са били част от поминъка на хората през миналите години. Явно тук скалите са удобни за обработка.

Новото поколение

Такива изсичания съм снимал и на други места в този район – Татул, Биволяне. В разговори с местните разбрахме, че по реките, които образуват причудливи долове в този край и които се вливат в по-голямата река Буюк дере, навремето е имало множество мелници. Спускал съм се в местността „Големият и Малкият казан”, където също съм попадал на изоставени хромели покрай някоя пътечка. Там се вижда и много характерен улей покрай самата река, по който може би са се търкаляли хромелите, за да достигнат по-лесно до предназначението си.
Решихме да не се връщаме обратно по същия път, а да обиколим и изведнъж пред нас се появи „Човекът-скала” в целия си блясък. За мой късмет, докато го снимах, един небесен облак го приближи, подаде ръка за поздрав и се превърна в танцуващ човеккато в картина на Шагал. Гледката беше божествена. Бях затаил дъх, сякаш се страхувах да не изплаша облака и той да се превърне в нещо друго. В този момент ние двамата с моя приятел се бяхме вкаменили, а духът на „човека-камък” и духът на облака „дишаха”.
„Адамовият камък” сякаш превърна нашето пътешествие в приказка. След като го видяхме и му се възхитихме, някаква божествена сила ни даде всичко, което даже не предполагахме, че можем да видим в това село.
Преди да се върнем към колата и да продължим към светилището край Татул, сесрещнахме с възрастен мъж, който ни попита дали сме видели малката пещера по пътеката, от която идваме.

Въобще не предполагахме, че по пътеката може да има „пещера”. По-късно, когато я открихме, тя се оказа скална гробница. И то не една, а две.
Но когато тръгнахме да я търсим в „Попската местност”, както нарече този човек мястото „Папазлък”, не можахме да намерим нищо такова и достигнахме до местната „Харман кая” – скала в една от махалите, където има скален кладенец, в който се събира вода по специално изсечени улеи за тази цел. На върха на тази скала си личат овални изрязвания, явно за хромели, в чиито отвори беше останало дъждовна вода.
Под нея има долепена голяма кошара на местен овчар, с който се запознахме и който ни беше пътеводител към някои места. Наим ни показа къде се намира пещерата, в която преди близо 50 години местни иманяри са открили златно съкровище, как да намерим онази малка пещера, която бяхме пропуснали, и накрая ни посъветва да си купим някое агне или поне яре от неговото над сто и петдесет глави стадо. А жена му се срамуваше да ни позира, хранейки децата на фитките, които бяха едва на два дни. Присъствахме и на остригването на овцете. Оказа се, че вълната на една овца се изкупува за левче, според думите на Наим, а пък той трябва да даде два, за да наеме „стригач”.
Наим ни посочи върховете на няколко бора и ни каза, че под тях трябва да търсим пещерата със съкровищата. Знаех вече, че е едно да ти посочат нещо в далечината, а съвсем друго да го намериш. Не вярвах, че ще стигнем до мястото, но насред нищото, сред камънака попаднахме на градинка, в която се трудеше възрастен човек. Ахмед, собственикът на този оазис, ни каза, че тук се раждали най-вкусните картофи в околността, а после ни заведе до входа на самата пещера и то от по-лесния път, който се оказа прескачане като козичка от скала на скала.
Тази пещера не е спомената никъде в интернет-тефтерите или поне аз не съм видял снимка или нещо подобно. Има формата на утроба, а скалите над нея са толкова интересни и добре оформени от природата чрез изветряне, а може би в малки детайли и чрез човешка намеса, че за мен не буди съмнение, че отново става въпрос за светилище. Пещерата е залезна и просто усещах как слънчевият лъч ще стигне до края на утробата при залез. Но нека да я изследваме с моя приятел Костадин Димов от Казанлък, на който му подарих две снимки от това място на рождения му ден.

Скална гробница при село РавенСлед пещерата се възкачихме на скалите над нея, които заграждаха едно достатъчно голямо плато, от което се разкриваше невероятна гледка в посока светилището на Татул. Скалите тук бяха уникални, неповторими и може би след няколко години няма да бъдат същите. Затова запечатах в обектива си „Лъвската скала”, „Скалата-чудовище”, „Дебнещата акула”, както нарекох някои от тях.

Приключението ни обаче нямаше край. След като посетихме двете скални гробници, които се намираха една до друга и сякаш бяха предназначени за двама знатни съпрузи, ние продължихме към село Врело, където знаех, че има уникална шарапана, открита при разкопки на багер покрай коларския път. Тази шарапана е една от добре запазените из районите на Източните Родопи. До нея ни доведе местен човек на име Мехмед, който предложи услугите си даже до още един свещен камък, където също било намерено злато, и до една пещера.
Времето напредваше, намерихме много артефакти и в село Врело – стари кладенци, скални арки, изписани дувари, керемиди с нанесени върху тях знаци и много от красотата на природата. Обещахме на новия си приятел Мехмед да дойдем скоро и да продължим нашето приключение. Вярвам, че той ни очаква.

Венцислав Стайков

Снимки: Венцислав Стайков

 

Сподели!