Явно някои светилища не ми се получават от първи път. Може би защото тръгвам към тях с ентусиазма на младия откривател, но и с неговата липса на познания и търпение.
Слушам за вълшебството на Асар кая от много – много време. За първи път тръгнах към него преди месец. Прогнозата за дъжд тогава не ни уплаши. Решението беше взето. Изпълнилият обещанието на синоптиците дъжд също. Само че падналата малко по-късно мъгла направи мисията доста неразумна.
И тръгнах отново. На Лазаровден. Какъв по-прекрасен начин да отбележим прекрасния християнски празник!
Водеше дружка, която беше ходила, така че този път маршрутът не предполагаше изненади.
Как да стигнем до Асар кая.
Всъщност, не е никак сложно. Намира се Асар кая на 235 км от София, на 80 км от Пловдив, по пътя Пловдив – Асеновград – Кърджали. На около 66 км от Пловдив, в с. Комунига взехме отбивката вдясно към с. Безводно. И по прекрасен планински път над родопските хълмове и долчинки стигнахме с. Женда. Прекосихме селото и оставихме автомобила след края му, точно пред каменната ограда на гробището.
На образуваното там уширение има нисък бетонен блок. Та, на него с блажна боя си е написано „Асар кая“. А пътеката към Асар кая минава през крепостта Асара. И хванахме по стрелката наляво към крепостта.
След като я стигнахме, осъзнахме, че всъщност голяма част от крепостта сме видяли по пътя. Камъните й бяха вградени в съвременните огради, включително в тази на гробището и в стените на селските къщи. В общи линии, така добре бяха реализирали целия й материал местните, че там, където първоначално са го били положили строителите й, не беше останало почти нищо.
Но засега вървяхме по пътеката. Което си беше черен коларски път. А от него вляво се откриваше гледка към друго скално светилище. Това над с. Небеска.
След около 40 минути спокойно ходене с много снимки стигнахме до скалната маса – легло. Така я кръстихме заради формата й на огромна скална маса. Или легло. И мястото й беше подходящо. Ни скала, ни дърво се виждаше наоколо. Точно място за древни обреди, или медитация сред величието на природата.
Може и ерозията да беше свършила основната работа по извайването й. Но пък прекалено обли бяха страните й. И твърде равна беше повърхността й.
Определено добре беше подбрано мястото. Вълшебни гледки се откриваха към прекрасната Родопа планина.
А на няколко стъпки след скалата-маса-легло беше платото, приютявало в древността крепостта Асара.
Добре се бяха погрижила съвременните строители и не бяха оставили сторителен материал да се хаби неизползван. Та, днес от крепостта останали само гледките.
И пълзящите по земята скали с издълбани ями и улеи в тях. И нова маса-легло.
Според изследователите, крепостта Асара била построена през 11-12 век върху руините на праисторическо светилище. А целта й била охрана на рудниците. Именно в този район се предполага, че били осъществени едни от първите опити за рудодобив.
Само няколко камъка останали днес от крепостта.
А освен тях, две ценности видяхме от височината й. Застанали с гръб към пътеката, от която дойдохме, вдясно от крепостта се извисяваше друго каменно съоръжение. За него после.
А вляво под крепостта ясно се виждаше гъбата на Асар кая.
Тръгнахме към нея, подсичайки платото от дясната му страна. Само дето пътеката си беше стръмна и неясна.
На връщане явно попаднахме на истинската. И е изключително лесна и удобна тя.
За целта, от крепостта трябва да се върнете на скалата-маса-легло преди крепостта. И покрай нея, завивайки на 360 градуса, да хванете пътеката под тази за крепостта.
В началото пътеката е доста широка. И извежда на поляна. В края на поляната пък има две дървета, оградени с ограда от крепостните камъни. Точно от това ограждение, остро наляво и надолу, започва тясна и ясно видима пътека към скалната гъба.
Но преди да тръгнем по нея, се загледахме в платото на крепостта. И открихме в горната му част онези трапецовидни ниши.
Малко след това пред погледа ни се изправи ново скално съоръжение.
В началото му кротко си стоеше мъдрец с шапка и притворени очи. А около яката му бяха издълбани множество ямки. Зад него във формата на свод бяха подредени две големи плоски скали.
И други стражи-съгледвачи бдяха за сигурността на светилището. Няколко глави на земноводни изпъваха шии над пропастта.
Наближавайки, един от стражите оприличих на орел, сякаш всеки момент впускащ се в обходен полет.
А над него, спокойна в мъдростта си, гледаше костенурка. Освен че прецизно беше оформена скалната й глава, ясно се виждаше внимателно положен върху нея малък оформен камък, който перфектно я довършва.
Отново се сетих за древното вярване, че именно костенурката отнасяла душите на починалите към вечността. Дали пък тук е било това древно място – изпроводяк?!
Подсякохме под платото с пазителите. И тръгнахме към скалната гъба. И съвсем след малко се извиси тя пред нас с цялото си величие.
Уникална е гъбата! Безкрайно различна от различните ъгли на наблюдение. Всякакви образи заемаше във въображението ми.
В горната част на една от страните й са изсечени в скалата трапецовидни ниши. А от една от тях тръгва надолу към основата улей. Улеят пък се разраства в добро оформено то ли огромно легло, то ли някаква площадка.
До нея бяха подредени няколко камъка, два от които големи и изсечени. А единият се подпираше на гъбата с малко камъче.
Продължих с обхода на скалната гъба. И от ясно изразена глава на петел, гъбата ми се преобрази в цяла голяма кокошка.
Сменяйки ъгъла, гъбата застана пред мен в най-широката си част. И видях в десния й край профила на малко любопитно дете. С чипо носле и вирната шапчица. В другия край видях профила на улегнал мъж с каскет. За да съм честна, профилът ми заприлича на нещо средно между възрастен мъж и орел. А дали пък това не са целяли древните – да покажат израстването на човека от малко неумело дете до мъж, придобил мъдростта на орлите?
И ето я страната, от която се показва именно като гъба скалното светилище.
И с риск да досадя с фантазията си, не можах да не забележа прецизната линия, разделяща по-дългия горен камък от долния. Съгласна съм, че може и плод на ерозията да е. Тънка рекичка да е текла хиляди години. Но твърде прецизна и правилна ми се стори тя. А и така добре следваше целия каменен къс по цялата му дължина!
Започваше точно под улея от едната страна и продължаваше до самия край на горния камък от другата страна. Сякаш с внимание и прецизност беше положен горния камък върху основата. При това с такава вещина, че си стоеше непокътнат почти против законите на физиката.
На всичкото отгоре, крокодилска муцуна видях оформена в лявата част на положения горен камък.
Според прочетеното, платото със стражите – костенурката и орела и скалната гъба били части от едно светилище.
И ако е вярно, че в трапецовидните ниши полагали древните праха от кремираните след смъртта им тела, може би в нишите на скалната гъба полагали тленните им останки. А от скалната костенурка изпращали душите им във вечността на крилете на скалния орел.
Както често казвам, много бих дала да разбера мистерията на древните и да се докосна макар до частица от изгубеното им знание!
А засега просидяхме време под гъбата. Да се насладим на гледките, на тишината, да попием енергията, довела древните тук. Да помислим за тях и за нашето участие в света.
Като тръгнахме на обратно, на космически кораб заприлича гъбата на една от дружките ми. И се започнаха горските легенди. Значи, кацнали първо извънземните. И оставили тук кораба си. То ли поради повреда, то ли да си починат. После дошли троловете и го вкаменили за всеки случай. Да не вземе да го отремонтира наякой и да отлети. И след това дооформили космическите люкове в ниши и така нататък.
Посмяхме се, и в шеги и закачки, се впуснахме по пътеката нагоре.
А аз си спомних за предния ми неуспешен опит да стигна. Успешен беше за друго.
Тогава, в дъжда, се загледахме в онова каменно съоръжение вдясно на крепостта.
Не намерих за него писания. И към него се отправихме онзи първи път, преди да падне мъглата. А стигнахме, упражнявайки изпитания с времето метод „глиганинг“. Влизайки в ролята на глигани и молейки се да не срещнем истински такива, движехме в посока на камъка, сред храсти и драки. А калта под краката и дъждът над главите ни направиха краткия преход истински откривателски.
И ето ни пред мястото на древните. Две основни скални съоръжения открихме. На по-близкото ясно си личаха поставените едни върху друг скали. Най-горният камък отново беше закрепен сякаш против законите на физиката. И твърде вещи явно го били поставили, че си стои така и устоява на капризите на природата.
От другата страна, отново на върха, имаше следващ камък. Отново сякаш обработен и отново сякаш поставен.
Встрани имаше по-ниска скала. И върху нея, сякаш като шапчица, беше поставен обработен камък.
До него, пък, три остри канари подредени една до друга.
Другото беше скала над пропастта. Много беше хлъзгав теренът, та не успяхме да заходим отдолу и да търсим ниши.
А и падащата мъгла ни забърза по пътя наобратно. И се върнахме на стария коларски път с розовите скали, по който бяхме тръгнали.
И нови камъни от древната крепост видяхме. Този път обграждаха множество естествено образувани малки водоемчета от стичащата се по скалите вода. За водопой на животните се бяха погрижили хората, може би.
Спомних си и за друго видяно на отиване.
На първото място, на което вместо скали отдясно на коларския път се откри горичка, видяхме побити в земята невисоки камъни. Разбира се , първо се обединихме около идеята, че е изоставено турско гробище. Но пък гробище си имаше в края на селото. А това си беше отдалечено на добро разстояние от него. Пък и камъните бяха разположени някак без реда, обичаен за гробищните камъни. А покрай някои от камъните бяха прорастнали дървета.
От друга страна, може в старо време пък селото да е било по-голямо.
Така или иначе, не срещнахме местен, който да хвърли светлина и не успяхме да разгадаем съдбата на камъните.
А над самото уширение, на което бяхме оставили автомобила си, видяхме нови скални образувания. Дали и те са част от древното светилище, или са самостоятелно такова?
Обещахме си да се върнем някога, снабдени с мачете и други приспособления, облекчаващи глиганинга.
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
