Край Черната скала. В прегръдките на залеза

Хамбар скала
Хамбар скала

Пътешествията ни из околностите на Маджарово – едно от най-малките градчета в България, с орнитолога Ивайло Ангелов продължиха в късния следобед. Все още бяхме под въздействието на видяното и преживяното при посещението ни на Аметистовото светилище и отново сме на път към ново предизвикателство, този път в района на местността „Черната скала”.

Но преди да тръгнем по пътеките към скалите „Гъбата” и „Хамбара”, Ивайло ни заведе на място, от което можехме да видим приказните канари, които ограждат Маджарово с цялата им прелест.

Хамбар скала
Хамбар скала

Тук живее единствената колония в България на белоглав лешояд. Около 37 двойки са гнездящите птици. Черният лешояд след дълго отсъствие по тези земи също се е завърнал в естественото си местообитание. Направи ми впечатление колко добре познава птиците Иво. Още при първия ни поход той възкликна, виждайки как две птици се реят високо над скалите. Бяха като две точки, но съвсем категорично ги разпозна като черен щъркел и орел змияр.
За да бъде приключението пълно, точно когато решихме да продължим, от колата на Иво се издигна облак от бял пух, сякаш десант от малки парашутисти ни атакува, а вятърът ги разпиля навсякъде. Оказа се, че папурът, който беше откъснат специално за малкия син на Иво, се е разнищил и семената му бяха полетели. Беше като един подарък за Ники, който припкаше с босите си крачета по поляната, побеляла от семена,  сякаш беше паднал първият сняг.
Когато Иво тръгна напред по пътеката към новото светилище, понесъл в ръцете си малкия Ники, си помислих, че мястото е наблизо и бързо ще стигнем. Нищо подобно. В един момент стана стръмно и трудно за катерене и спускане, а Иво не изпускаше от ръцете си малкия. Провирахме се през драки и клони. Започна да ме гризе съвестта. Може би не трябваше да настояваме за втория поход.

Хамбар скала
Хамбар скала

Но ведрото усмихнато лице на Иво ме накара да продължа уверено след него. Искаше ми се да го прегърна братски за отношението към мен и Дарина.
Слънцето беше в своя залез, когато стигнахме до първата скала. „Гъбата“, така я наричаха местните. Не ми приличаше много на гъба, но затова пък си имаше всички характеристики на култова скала – с трапецовидните и овални ниши, изсечени и от двете й страни, с профила на пазителя, който особено изпъкваше от едната страна, където лъчите на залязващото слънце огряваха точно този отрязък.

Хамбар скала
Хамбар скала

А в средата на скалата природата беше издълбала малък процеп, от който при изгрев и залез лъчите можеха да се проврат. Продължихме към другата скала на доста труднодостъпно място, обрасло с много храсталаци. Виждахме нагоре по скалите на няколко места доста ерозирали ниши. Ивайло ни показа и изоставено гнездо на орел, до което се е спускал с въжета по отвесната скала, за да го проучи.

След малко усилия достигнахме и до Хамбар скала. Пред нас се изправи скала с изсечени овални и трапецовидни ниши, вдълбани под каменна арка. Сякаш беше нарочно заглаждана първоначално, за да може по-добре след това да се нанесат изсичанията. Встрани от нея имаше нещо като малък подиум.

Такива олтари или места за медитация ги има на всички светилища. Някои са под скалите, други встрани, а доста често се срещат и над самата скала.
Мястото беше разположено високо над река Арда. Постояхме безмълвни като съзерцавахме отблясъците на залеза по реката и дърветата.

Беше прекрасно преживяване и ни се искаше да останем под тази арка през цялата нощ, така както са го правили пастирите, приспивайки под открито небе със стадата си.

Автор: Венцислав СТАЙКОВ
Източник: novjivot.info

Сподели!