Последно за изпълнения с преживявания ден беше Скалното светилище при Джерово. В края на пътя Кърджали – Кирково-Джерово.
Като при ненаименувано ни поведе Венцислав Стайков. И понеже няма случайни неща, дошло му беше времето на светилището да разкрие наименованието си. И срещнахме селска женица една. И я попита Венци какви са тези скали и какво знае за тях. И ги нарече тя. „Лъката“ е това, рече. А повече не можа да разкаже. И нищо чудно. Откак се бе родила, си стояха скалите. И за даденост ги била приемала винаги. Така, както повечето местни.
Е, и за името благодарни бяхме. И така, още в самото начало на похода ни към древното място, научихме името му. Скално светилище Лъката.
И сякаш да ни покаже правотата на пътя ни, най-отпърво ни посрещна
Скалното сърце.
Досами него, пък, полегнала си беше и скална камила, кротко положила глава върху земята.
На красиво място беше полегнала скалната камила. Невероятни пасторално-есенни гледки се откриваха пред нея.
Продължихме по стъпките на Венци. А по пътя ни се откриваха онези наредени каменни скали, така типични за повечето светилища, които имах късмета на посетя. И изсечените в скалите дълбоки ямки.
Цял комплекс от подредени камъни ни чакаше малко по-натам. Част от скалните късове обработени и наредени бяха. Други, пък, наредени един върху друг, сякаш против законите на физиката. Не знам дали нарочно сторено било. Но все ми се струва, че няма как да бъдат ерозирали така, че да застанат един над друг, сякаш всеки миг ще паднат, а стоят от няколко хиляди години.
И за да затвори кръга на скалния комплекс, стоеше гордо вдигнал глава то ли морж, то ли друг огромен морски обитател. А за око оформена беше дълбока и перфектно-геометрична ниша.
Зад него, пък, друг комплекс ни чакаше. С ясно оформени и изключително правилно разположени очи. Като очите на пещерата Проходна. Много символизъм видяха хората от групата в очите. Същите видяли и на скалите на Чудните мостове в Родопите. Толкова пъти съм ходила, но ето че намерих нов повод за посещение. Че очи досега не бях забелязвала.
Онези ще търся. А сега седях омагьосана от очите на Лъката. Колко ли мъдрост пазят те? Какво ли са видяли? И дали ще разкажат? Някога? На някого?
Отстрани на Очите и леко изветрена, но огромна като размери, ниша оформили древните. Като знак за святостта на мястото. И ниша-пещера над нея.
Остави ни Венци да се насладим на магията на скалните очи и ни поведе към най-силно енергийното място на древното светилище. Водил тук силно чувствителни и знаещи хора и това определили те като място, на което запазена все още била древната енергия. Въпреки посещението на хора с омешани енергии и помисли всякакви.
Каменно плато беше силно енергийното място. И знак беше издълбан на повърхността му. Какво е значението му не успяхме да разгадаем.
Но видяхме балансираните камъни от двете му страни. Отново явно с цел, но отново непозната за нас до момента.
Зад енергийното плато и след храсталаците излязохме на нов комплекс. С няколко каскадно разположени олтари. Прецизно оформени в скалата.
Дали пък в най-ниския и голям олтар седял главният жрец и ръководел свещения процес?
Дълбоки улеи издълбани били над каскадните казанчета. Стичали се най-вероятно в древността по тях ритуалните течности.
С ранено краче бях и в ниското останах този ден. Затова с огромна благодарност показвам снимка на Венцислав Стайков.
Тръгна Слънчо към всевечния си заник. И побързахме ние към „провиралката“ на края на светилището. От древни времена идвали тук хората. Носели своите болки и терзания. И минавали между скалите. И оставяли тегобите си. А за благодарност и молба за изцеление оставяли по някое късче от дрехата си на близкото дърво.
Уморихме се, та поседнахме. Не се уморяваше само Венцислав Стайков. И ни поведе в приказката на провиралките.
До днес събирали те болките на хората. И напълно обичайно било изграждането на подобни провиралки в края на древните светилища. Не на едно ги бил виждал той. За жалост и частично разрушени срещал. Че очаквали иманяри зарито съкровище да открият. От благодарните изцелени. До сега не се чуло да намерят, но да рушат не престават.
И едва ли ще намерят заровено. На колкото и аз съм виждала, все по една, или няколко ямки издълбани в скалите си има. Близо до самата „провиралка“. И в нея до днес оставят благодарните по някоя паричка.
Дали от истински древните останали днешните провиралки, не можело да се твърди. Със сигурност установено било, че много от днешните джамии и текета на алианите (мюсулманите, населяващи част от територията на Източните Родопи в страната ни), били съграждани върху, или до древните скални светилища. И може провиралките да са добавени от новите стопани. Но факт е, че всички те почитани са от българските алиани. И при тях търсят болните изцеление.
А не било нужно болният сам да се провира. Ако не може, или труден му е превозът, достатъчно било роднина, или добър приятел с дреха на болния да се провре. И да закачи тази дреха след това на близко дърво. И вярата ако е силна, изцелението и само си идва.
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
