А на третата сутрин сърцето ми геройско не издържа. И в ранни зори се измъкна. Трябваха ми снимки по светло на Ивайловград. Не напразно така ме беше впечатлил. И не само със сградите си. Хората му усмихнати и добри бяха. И най-вече спокойни. Нямаше намръщени физиономии, или изнервени подвиквания. Малко повече кучета си бяха натрупали, та почти непрекъснато се лаеше по града. Но отстраняването на подобни неуредици предстои да влиза в народопсихологията.
А освен че бяха добри, жителите на града говореха напълно чист български език. Без никакъв диалект, или акцент.
Събуждаха се и къщите по южния склон на града.
Окъпан от сутрешното Слънце беше и центърът. И широкият площад „Тракия“. А и зимният парк.
И паметникът на цар Ивайло (1277г-1280г ), кръстникът на града.
Масивните къщи кротко си съжителстваха с новите им посестрими, съвременните кооперации.
Не беше голям центърът, та бързо си спретнах поставената задача.
А на връщане към хотела ме занимаваше единствено мисълта как най-после да стигнем тази сутрин до тази пуста крепост Лютица, която втори ден ни се беше опирала. И като отговор на мислите ми, добър жител на града ме засрещна в празния все още град. Вярна на правилото, да не пропускам възможност да попитам, попитах. А мъжът на видимо пенсионна възраст беше. А, знаел той, че има. И крепост, и мост. Даже лично бил ходил…като ученик.
Ей, това никой не цени каквото има. Както хисарчини не наливат вода от изворите, така другите не посещават паметниците под носа си, за които идват туристи от цялата страна.
Не можа да ме упъти добрият човек. Каза ми само на края на града, наречен от него „квартал“, да попитам някго. Нали оттам тръгва пътят, там щели да знаят хората.
Пожелах му добър ден и продължих. И малко след това го чух да ме вика.
Сетил се, че има познат в този квартал, та сега ще му звънне да го пита.
Ето, точно тези моменти ми дават сигурност, че България ще я бъде! Можеше просто да си отмине човекът. А наместо това остана в студа. Че и притесни в ранната сутрин познатия си.
Упъти го той. Само дето информацията не ми хареса. Много валяло напоследък. И освен, че ще затънем в кал, предстояло ни да минем реката. А тя пък придошла. Та, изобщо, направо не ни давал да опитваме. Няма и на кого от там да се обадим. Иначе по онзи черен път било 2-3 километра. Но, в по-добре време ще трябва да се направи.
Е, истински ценна информация. Нямаше да губим излишно време. Още по-искрено му благодарих и отново към хотела се насочих.
А там ме чакаше Донна, готова за днешните подвизи.
Като едни сущи отличнички в отминалите два дни си бяхме изпълнили тридневната програма. Та, днес се насочихме малко наобратно. Към Тополовград. И се оказа добро попадение тази наша идея. Всичко, което видяхме, си беше величествено. И светилището Глухите камъни, и срещата с добрите хора на него. А то толкова ме впечатли, че нарочно писание му посветих.
С долменът при село Хлябово малко се объркахме. И отново поредният пост на служители на КАТ ни спаси. И мястото ни посочи любезният служител на закона. И за другите домляни в околността ни разказа.
Дали защото е граничен район, тези дни беше пълно по пътищата със служители на КАТ и гранична полиция. И освен, че безкрайно бяха любезни, изключително информирани се оказаха за всякакви домлени и светилища в района. А и аз не пропусках да ползвам такава жива информационна сила по пътя към неизвестното. И, в общи линии, видех ли униформени на пътя, спирах и питах.
Та и за домлените покрай село Хлябово ни разказа поредният от тях. Само че не били така лесно достъпни, както този но Нъчеви чаири. За останалите водачеството на местен си трябвало. А иначе били впечатляващи. И имало един човек, управител на музея в Тополовград. Той много паметници знаел в околността. Че и желание имал да обяснява и да води такива заблудени туристи като нас.
Каква по-прекрасна информация?! Ето ти първата задача за след като се върнем. Да се свържа с този добър човек и да начертаем бъдещите планове.
За над 100 долмена в околността съобщили изследователи през миналия век. И тъй като не били взети никакви мерки по опазването им, днес от тези сто долмена останали едва седем. И всички те били част от древен некропол, разположен в землището на днешното село Хлябово, община Тополовград.
Останалите седем се намират в местностите Бялата трева, Пейов кладенец (Манов баир), Голям рът (Нъчеви чаири), Евджика, Гердемското кули и Герена, Купанов долап.
Изграждането на долмените е свързано с религиозните вярвания и ритуали през древността и много често те са използвани за погребения. И днес изследователите ги датират към бронзовата и към ранната желязна епоха. А са разпространени не само в родината ни, а в цяла Европа, Азия и Африка.
А днес видяхме домленът в местността „ Нъчеви чаири“.
Намира се на около 2 км след село Хлябово, по пътя Тополовград-Хлябово-Харманли. Ако се пътува към Тополовград, долменът е на 2 км преди селото. Така или иначе, е познат на навигацията на Гугъл карти. А за оставяне на превозните средства е изградена отбивка. Долменът се намира на не повече от 100 метра след отбивката по добре оформена пътека.
Характерно за долмените, и този е изграден от няколко отвесно положени каменни плочи, покрити с друга каменна плоча, образувайки камера.
Долменът при Нъчеви чаири е особен с това, че се състои от две камери.
Главната камера е с дължина 2,30 м в основата и 1,90 м при тавана. Височината на камерата е два метра. Покривната плоча е правоъгълна форма и размери 3,40 на 2,10 на 0,50 м. Задната плоча е с шестоъгълна форма, като в горната си част е скосена според наклона на страничните плочи. А в долната е допълнена от двете страни с триъгълни клинове. Стените на камерата са с наклон навътре. Плочите им се свързват ръб в ръб, като на страничните са издълбани жлебове. Страничните плочи са съставени от по две плочи, една върху друга еднакво наведени навътре. Входната плоча е петоъгълна. Входният отвор е в центъра на плочките и има арковидна форма.
Малката, странична камера е изградена от три вертикални плочи. Покривната плоча е с дължина 1.80 метра и ширина 1.00 метър. Подовото й ниво е застлано с неправилни плочи.
При откриването на долмена, във вътрешността на тази камера били разкрити останките на скелет. А сред откритите находки имало лък от желязна фибула, фрагментирана спирална бронзова гривна, пръстен от бронзов тел, фрагменти от обеци и керамични фрагменти.
Около долмена били разкрити останки от каменна крепида с кръгла форма и диаметър около 10 м., която вероятно в предната си част се свързва с фасадата.
И, отново по описание на служителя на КАТ, и до Домът на Слънцето „Палеокастро“ стигнахме.
Толкова бяха впечатляващ той, че отделно писание му посветих.
А ние се качихме на Хюндая и по магистралата, до най-красивия град в света стигнахме.
И Слънчо, верен наш спътник през тези дни, ни изпрати през прозореца.
А в града имахме време единствено да свалим калните обувки и панталони и се паркирахме пред дома на операта. Дообрата ни приятелка Веси беше се погрижила и за друга наслада на душите. Първата ми от тази пандемична лудост напоследък жива проява. Закъснелият коледен концерт на Пловдивската опера.
Е, безумното изискване с Донна да седим през седалка, при положение че предходните три дни бяхме изкарали в една стая и кола, сложи черта на съпреживяване на видяното. Другите ни две дружки пък изобщо през ред бяха изпратени.
Няма лошо в мерки, ама поне някакъв разум в тях е хубаво да се втъкне. Изразихме това предложение пред разпоредителката. Еми, всички били така. Дори съпрузи като идвали, и тях през седалка разполагали.
Истински отговор по български. Наместо да помислим как да променим нещата към по-добро, изтъкваме наличието на по-лошо, което трябва да ни примири. Или поне да прекрати разговора.
Е, не можех да позволя на една такава лудост да помрачи удоволствието от прекараните три дни с добра приятелка по величествените места на родината ни. И се отдадох на красотата на музиката.
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
