Вкаменелата гора край Момчилград

Последна за деня ни беше Вкаменелата гора.

И тръгнахме към нея. Кои за първи, кои за втори път. На мен ми беше направо за четвърти. И сите три предишни, все неуспеши се случиха. Как ли не я търсих, от къде ли не й захождах. Дори последния, трети път, местен мъж ни уверяваше, че „от там“ се връщаме. Като с магическа пелена беше обвита пустата му гора и така и не ми се беше открила.

Само че време мина от последната ни несъстояла се среща. Табелки бяха поставили добри хора. А още по-добри и ни упътиха.

Как да стигнем до Вкаменелата гора.

На 10 км от Момчилград е с. Равен. И в него, на центъра с джамията са поставени кафявите туристически табели. И по тях, до следващата кафява табела на дърво  вдясно от пътя. Е, точно до нея оставихме автомобилите. И тръгнахме по табелата вдясно към гората. А пътеката не предполага предвижване дори с най-проходимите джипове.

Съвсем в началото на отбивката местни изградили прекрасно място за извънкласни занимания и шумни запивки.

Табелката указваше 3 км до вкаменелата гора. И така се и оказа. За успокоение на нетърпеливите, 3 км беше до самия край на гората.

И точно тук се изясниха обърките. Като повечето търсещи, и аз до този миг си представях за вкаменела гора една  такава подредена и компактна местност със струпани в нея вкаменели дървета.

И чак подредена и компактна не била, но някога, преди засиления туристически интерес, гората си била значително богата на вкаменелости. Но тръгнали по нея туристите. И всеки искал късче поне да отнесе в дома си от тази екзотичност. Откликнали на туристическите нужди и местните. И с камиони извозили големи вкаменели дънери до вилните имения на местни и далечни богаташи.

И така, днес от гората останали няколко сал дънера. При това не разположени компактно, а разпръстнати покрай реката. И дотам самотни бяха някои, че в умората и неправилната представа на очакванията си, туристът съвсем спокойно може и да ги подмине.

Затова, след като стигнете реката, оглеждайте се и търсете. Дънерите са около десетина. И  малко от тях са със значителни размери. Повечето са малки и ниски. Но след като видите първото, вече няма да има и място за съмнение в душите ви относно следващите находки.

И друг много важен съвет. Получихме го ние на пътеката  от връщащи се туристи и го предавам нататък. Гледайте пътеката и следвайте каменните стрелки! Табелки, наистина, има. Но не много и обикновено не на важните горски кръстовища. И там помагат тези подредени във формата на стрелки камъни. Понякога стрелките са и дървени. И винаги водят на правилното място.

В общи линии,  започналата в гора пътека,  след няколко минути ни изведе на поляна. С крави и две чешми, и двете пресъхнали. И за да не се плашите дали ще видите всички земни и надземни знаци, ориентирът е един. В края на поляната има скала. И посоката е към тази скала.

 

И в самия край на поляната и преди скалата, посоката е наляво и надолу към реката.

На отиване спазвахме всяко едно отклонение с прилежността на добър ученик. Връщахме се и тръгвахме наново.

Пътят на връщане ни показа, че е истински трудно да сбъркаме,  стига да спазваме очертаната посока. С крайна цел реката.

И като стигнахме реката, и все по нея. Преминахме я  по удобно разположени камъни поне десетина пъти. И неизменно се оглеждахме за каменните стрелки. На места имаше,  и макар и редки, но полезно разположени табелки по дърветата. Ориентир ни беше също и червената маркировка, която следвахме до самия край.

 

А разходката покрай реката ни дари с най-прекрасни гледки, сътворени от неуморната работа на древните реки.

 

    

При поредното преминаване пътеката не последва логичния си досега ход покрай реката. Наместо това указателна табела посочваше стръмно нагоре.

И докато се чудихме шегувал ли се е някой и дали да я следваме, първият осмелил се да тръгне по стръмното нададе радостен вик. И това беше първото вкаменело дърво. А снимките на това дърво са на Стоил Стоилов.

   

След него пътеката си продължи по реката и не я напусна до самия край. Само следяхме стрелките, за да пресичаме правилно и да се оказваме винаги на правилния бряг.

И започнахме да виждаме остатъците от вкаменелите дънери.

 

Малко преди края на пътеката поредното преминаване на реката ни отведе до уширение. И него нарекохме на по-концентрирани остатъци от вкаменелости. Или, цитирайки Стоилов старши, Ето това беше вкаменелата гора!

Останки от вкаменели дървета имаше и по образуваните в скалите легла, и в подножието им.

   

И не само това. Ясно личаха наранените стъбла на древните дървета, враснали се в скалата. Като сталакмити и сталактити  стърчаха пречупените  от вековете им стволове.

   

Чак след като стигнахме края на пътеката отдадохме титлата за най-голяма концентрация на мястото. Тогава и успях да го обиколя.

По указания на част от групата, останали да ни изчакат, заобиколих речните скали и се натъкнах на прекрасен мини водапад. Миеха водите на водопада камък във формата на сърцевидна круша. А каменна скала го отвеждаше надолу към реката.

 

Но това беше после. А в началото бързахме. И след уширението тръгнахме по стрелките нагоре. И тук пътеката стана истински стръмна и ронлива. Като истински край. А краят настъпи по същия начин, както и започна. Не виждахме вече накъде да вървим. И отново се запитахме дали пък някой не се е шегувал и каква е логиката пътеката да тръгва толкова стръмно нагоре. И както и първото вкаменело дърво, точно в този момент видяхме последното. Най-голямото и внушително. Като истински венец  завърши то цялата ни обиколка. Показа ни не само дебелият си ствол. Показа ни и кухата му вътрешност, и образованията в нея.

   

Напълно доволна бях от откритията ни. Особено след предупрежденията на наскоро ходилите, че почти нищо не било останало и направо нямало  какво да се види. Че нямаше много, така беше. Но и видяното си беше достатъчно впечатляващо.

И със спокойствието на удовлетвореността, вече насочих погледа си към каменните скали наоколо. Прекалено подредени бяха те. Поставени един върху друг по твърде неестествен начин.

   

И друго откритие направихме. Там, при водопада. Каменно колело. Идеално правилно и без съмнение обработено. И тежко. Твърде тежко за пренасяне.

И въпроси постави то. Дали някой е направил това немислимо усилие да го донесе до тук? И за какво? Дали пък древните не са използвали колелото? И колко старо е всъщност то?

И нали за отговори бяхме тръгнали, отнесохме въпросите по пътя си.

Автор: Биляна Марина

Източник: Патиланец

За повече разкази: patilanec.com

Сподели!