Към жп гара Подкова тръгнахме този път. Дали урокът по история изплъзнал се беше от вече порасналото ми съзнание. Но едва сега разбрах, че това била крайната точка на българската железница. От Русе отпочвала линията. И тук, малко преди границата с Гърция, свършвала. До днес работеща била гарата. И влакче малко минавало.
А във времената на социалистическото управление в страната ни, тук военен лагер бил граден. За провеждане на онова задължително военно обучение на учениците.
Няма ги днес постройките. Една сал останала. По пътя, малко над гарата. Там оставихме автомобилите. И се върнахме надолу по пътя, па свихме наляво. ( На снимката е надясно, защото отдолу съм я правила).
И ни поведе Венцислав Стайков между храстите. И по нищо не личеше на нещо по-забележително от природната красота наоколо да се натъкнем. Когато се изправи пред нас също толкова малко забележим камък.
Няколко ямки намерихме върху него. И на ритуални ги определихме.
И точно се оказа това. Козирката се показа покривът на нещо забележително. То ли кенотавно място, то ли лечебница, то ли древно място за медитация се откри пред нас.
Какво е точно, няма единно мнение. Несъмнено е, обаче, наличието на жлеб покрай входа на помещението, изсечено в скалата. Тоест, врата е имало. Или капак. И нужда тази врата – капак да бъде предвижвана. Та, явно често е следвало да се влиза в помещението.
Капакът-врата не останал за нас. Иманярството се оказа не съвсем съвременен занаят. Та, още в древността привличали подобни помещения членовете на това братство. А най-лесният начин за проникване счупването на капака си оставал. Нали единствено заровено имане целят иманярите открай време. И никак не се грижат за запазване на другите ценности. А и местните не пропускали да използват за битовите си нужди добре обработените камъни.
И ни разказа Венцислав за намираните от него подобни овални помещения.
Може и с естествена пещера да са започвали те. Но следите от допълнителна обработка тук са ясно видими дори за най-големия лаик. Съмнителна е версията за гробници да били градени подобни помещения. Че нали по времето на траките, към което ги отнасят изследователите, познато било трупоизгарянето, а не полагането на телата в помещения. Пък и не се налагало особено често влизане в нечий гроб, та чак врата с жлебове да бъде градена.
Познато било тогава също и измиването на тялото на покойника. Обичай, останал и до днес във всяка от съвременните религии.
Откриват също изследователите и олтар в най-задната част на подобни помещения. И улей, който обичайно излиза в края на помещението. За отвеждане на течности, вероятно. И затова предполагат, че би могло тези помещения, или част от тях, да са били ползвани от древните за измиване на телата на покойниците си. И за опяването им след това от жреца до олтара. Да помогне за лекия път на душата към вечността. Кенотавни места, или символични гробове, били наречени.
Други,пък, представлявали енергийни пространства за медитация на жреца. На човека, призван да извърши ритуала. Изследвани били днес част от подобни помещения и установили в тях вещите наличие на енергия.
Спомних си за пролетното ми ходене по скални светилища. И тогава открихме подобни помещения. И все овални бяха издълбаните пространства. И неизменно жлебове бяха издълбани около тях. И улеи върху им. Не липсваха и ритуалните ямки върху скалата. Че дори такива, от които издълбани бяха улеи, отвеждащи евентуалната течност надолу по скалата. Такива бяха и в с.Овчево, и в с. Равен, и над с.Скалина.
Особено интересни бяха двете скални лечебници, открити под тракийската крепост Мал Асар.
Тогава се усамотихме в част от тях. И установиха влезлите невероятен резонанст на произведените звуци. И предположихме да се касае за древни лечебници. Или пък за места за подготовка на желания да бъде просветен с предстоящите видения.
Погледахме ние овалното помещение. А на връщане видяхме и изсечения в скалата олтар. С изключително правилни линии, изсечени под и встрани от него. Дали жрецът се разполагал в него при нарочните ритуали? Не стана ясно.
Друго беше ясно. Че търсили иманяри наскоро заровено имане. Чисто било мястото при първите посещения на приятелската изследователска група на Венцислав. Само че след първите публикации, започнали да се появяват дупки. И отстрани на скалата. И в самото овално помещение. Сякаш с хилти пробивани.
Заговорихме се за иманярството. Че бързо обогатяване търсят, ясно. Но дали съзнават какви енергийни беди си навличат с насилственото проникване в тези свещени места? И не са ли им достатъчни примерите за странните причини за смъртта на не един от съвременните изследователи?
Няма да забравя за гробницата на Амир Тимур в Узбекистан. Поругали я съвременните изследователи. Нарушили обителта за покой на душата му. И три дни след това избухнала Великата Отечествена война.
И не само за свещенността на гробниците иде реч. Не случайно са заровени иманетата. От добро едва ли ще да е било. Всяко с някаква тегоба било заравяно. От нужда недобра. А енергия носят металите. И цялата тази енергия поема намерилият ги. Не напразно се говори, че прокълнати са повечето съкровища. Не с добро и не от добро били оставяни.
Разказа ни Ваня от групата за поверието на своята баба. Вярвала тя и съселяните й, че всяко намерено имане жертва взима. На принципа на извечния вселенски закон – „За да получиш, трябва да дадеш“.
И затова, ако се случело да се намери скъпоценност някаква, не се взимала направо тя. А се посипвала с пепел. И оставяна била да пренощува. И на сутринта гадаели. Ако видели върху пепелта отпечатък от животно някакво, или пък фигура на животно оформена, курбан давали. И едва тогава към скъпоценността посягали.
Ако ли пък видели стъпка на човек, не пипали. Че човешка жертва щяло да вземе имането.
Тръгнахме с тези мисли да се връщаме. Обърнахме се за последен поглед върху сакралното място. И спряхме. Като муцуна на делфин ни изпрати то. С оченца две. И тънка усмивка.
Усмихваше ни се древното знание. Дали пък не е готово и да се открие?!
Автор: Биляна Марина
Източник: Патиланец
За повече разкази: patilanec.com
