90 години история между тесните релси в Родопите

Към обяд на 2-ри август 1926 година процепът между западнородопските ридове Алабак и Къркария е проглушен от силен тътен. Жителите на околните села се стичат от всички страни, бързайки да видят онова дълго чакано чудо. Стотиците коне, затворени в метална коруба, препускат напред и пищят, разпръсквайки гъста бяла пара наоколо. Иде влакът – една реализирана мечта на хиляди хора!

Точно в 11 часа от станция Саранбей заминава първата влакова композиция за с. Лъджене. Пътуването трае 3 часа и 22 минути и минава през спирките Варвара, Баните, Дорково, Бакърджийски хан, Долене, Дренов дол и Чуката, като 39 километра по-напред достига гара Лъджене-Каменица. Днес началната гара е град Септември, а тогавашната крайна, сега междинна – Велинград.

Вече почти век наричаме това трасе и влаковете по него „теснолинейка” или „дековилка”, по името на създателя на тесните междурелсия – Пол Дековил.

Историята започва 1916 година, когато долината на днешната Чепинска река е избрана за построяването на теснопътна железница, която да свърже Тракийската низина с Чепинско, а по-късно с Разложко и Неврокоп. Пет години по-късно започва строежът на линията. В него участва народът. Мъжете над 20 години дават своята заслуга за големите строежи в страната, като този, под формата на трудова повинност, въведена от Александър Стамболийски. Така без никаква механизация и техника, с незавидни умения, хората построяват онова, което ясно съзнават, че после ще ги тегли напред. Това им убеждение в последствие се потвърждава. Първият участък – между Септември и Велинград, е готов за пет години и скоро след завършването на работата е въведен в редовна експлоатация.

Така до днес – цели 90 години малките влакчета кръстосват гората между Пазарджишкото поле и Чепинското корито. През годините Родопската теснолинейка се превръща в символ на прогреса и двигател на икономическото, социално и културно израстване на родопския край, както и на утвърждаването му като желана туристическа дестинация до наши дни. Тя отнася напредъка нагоре в планината, улеснява притока на туристи и засилва връзката на планинските хора с централната част на страната.

“Една от най-натоварените гари беше Велинград. Имаше няколко индустриални клона с голямо коловозно развитие. Основно се товареше дървен материал – груб и обработен, дъски, греди, трупи и още много други. Освен това всяка есен от единия клон се влизаше в складовете на РПК и оттам товарехме цели вагони с картофи за страната. Зад водната кула пък имаше разтоварище на Топливо, където оставяхме въглищата, докарани от Пазарджишкото Топливо. Крайните стрелки водеха към един коловоз, който с голяма крива отиваше чак в Петролната база. Там се извозваха горивата от Пазарджик.” – разказва Пламен Георгиев, дълги години машинист по теснолинейката.

„Навремето, когато бях млада 20-годишна девойка, се явих на интервю за длъжността „влаков озвучител” към БДЖ. Не съм очаквала да одобрят точно мен, но стана. Преди заминаването на влака винаги проверявах кои са началник-влак и машинист. Тръгваше влакчето в 8 часа и 26 минути от Септември, пълно с народ, и аз започвам да чета. Първо поздравявам пътниците и съобщавам имената на пътуващия персонал – началник-влак, машинист и завършвам с: „на бюфета – еди си кой, на уредбата – Светла Матеева.” После се съобщаваха всички гари, престоя в тях, забележителностите и връзките с автобусен транспорт за други направления. Във времето между гарите пък пускахме на пътниците музика – всякаква. Беше страхотно.” – спомня си първите години в железниците Светла Матеева. „По-късните години на социализма движението беше много интензивно. На нашата гара Варвара – като възлова (единствената възлова теснолинейна гара у нас), на едно дежурство (12 часа) минаваха 22 влака. А сега за 24 часа през Варвара минават 9 влака. Пък заплатите им са по-високи” – коментира Кирил Попов, който отдава целия си трудов живот на теснолинейката.

Днес теснолинейката постепенно се превръща в емблема. Емблема на туризма в региона, емблема на българското, на човещината, на единността. Днес тя е и кауза. Огледало на една друга България – истинска и безкрайно вълнуваща.

Днес товарни влакове няма, но най-натоварената откъм пътници гара отново е Велинград. Ежедневно там слизат туристи от целия свят, които идват с малкото влакче, за да посетят СПА столицата на Балканите с нейните многобройни минерални извори.

Днес теснолинейката е мечта за хиляди хора по света, които идват тук отново и отново, за да се потопят в това вълнуващо пътуване през планината.

Днес тя е едно от малкото неща в забързания ни живот, които те карат да се върнеш на земята, да се почувстваш близо до корените си, до традициите, до малките, но важни в живота неща – близостта с хората и природата, с човешкото начало.

Ето какво ни разказа Петя Пенева – секретар на читалището в с. Варвара, община Септември:

„Баща ми беше началник-влак по теснолинейката и отдаде целия си трудов живот на Малката железница. Така за мен тази жп линия се превърна в символ на моето детство, на моето настояще и бъдеще. За мен тя е едно пътешествие във времето, едно незабравимо приключение, в което докато навлезеш и неусетно си стигнал крайната гара, за иначе дългия път от пет часа. Но колкото и да говорим, човек от думите не би могъл да изпита това, което сам трябва да види и докосне. Затова всеки трябва да се потопи в тази приказка и да помечтае.

Теснолинейката трябва да бъде част от лицето и сърцето на нашата страна. Гордо и смело можем да я наречем „Железопътното съкровище на България”. Тя трябва да значи много за нас българите, една от много емблеми на Родината.

Пожелавам си да продължи да съществува и в бъдещите 90 години, защото тя е една наша гордост. Да става все по-популярна и използвана от целия свят!

Пожелавам си също все повече истински хора да се борят за опазването и съхраняването на теснолинейката, така както започна и продължава нашето момче Кристиан Ваклинов – „за любовта към България и каузите, които си заслужават”, както казва той! Нека бъде пример за всички нас. Нека се борим заедно за теснолинейката, за децата ни, за бъдещето на България!

За 70-годишнината на теснолинейката написах няколко строфи, ето част от тях:

Мило влакче, стар приятел си ми ти,
с теб израснах, с тебе острях.
Превърна се в легенда славна и звезда,
която свети над Родопа, Рила и Пирина!
Лети, не спирай, ти, орлице моя!”

По наша инициатива от 2-ри август 2016 (днес) в 4-вагонния състав на влак „Юндола” Септември – Добринище – Септември ще бъде поставена фотоизложбата „90 години теснолинейка през Родопите”, посветена на големия юбилей.

Ивайло Механджиев
източник: Родопската теснолинейка

Снимка: rodopski-hroniki.com

Източник: rodopi info

Сподели!