Новите чудеса в Източните Родопи

Свикнали сме творците на история да са могъщи, богати или известни. Да бъдат повелители, войни или мъдреци, оставили отпечатъка си във времето, променили посоката на колелото на Кронос за човечеството. Повтаряме често горчивата мъдрост, че историята се пише винаги от победителите. Прехласваме се по велики имена и дела.

Така понякога дори не се сещаме за истинските работяги в строежа на цивилизацията ни, такава каквато я познаваме. Онези, революционерите на поминъка – производители и търговци, строители и предприемачи, които рискуват и в най-тежките времена. Уж обикновени хора, които се оказват най-усърдните войници в главната ни кауза – следващата ни стъпка напред в съществуването ни като човечество.

В този пътепис ще ви заведа до едни по различни забележителности. Места и хора, които са сякаш исторически находки в бъдеще време. Такива, които носят българския дух и новаторство, за да оставят името си още приживе.

Сусамова таханджийница

Пътешествието започва от село Бориславци, съвсем близо до град Маджарово в Източни Родопи. Тук, се намира таханджийницата на неуморните дядо Христо Атанасов и Руска Зафирова. Отдавна исках да надникна в тяхната работилница, запазила един древен занаят, предавал от поколения тайната сила на тахана.

Стопаните сърдечно ни посрещат под асмата в малката къщичка, и веднага изваждат няколко големи чинии, пълни с различни чудни вкусотии направени от сусам. Може да се опита от всичко – чисти, току приготвени бял и черен тахан, които приличат на мека халва, както и сладка смес от мед и таханена паста.

Сусамът е вълшебно растение. Вавилонските войници извършили велики подвизи с помощта на тайната смес от мед и сусам, която използвали преди битка. Друг вид сусамова паста пък е допринесла не малко за величието на армиите на древна Персия. Има голяма вероятност и Шехеразада да е подпомогнала ефекта на чудните си приказки с могъщите свойства на популярното маслодайно растение, признато и до днес за един от най-силните афродизиаци. Заклинанието за тайната съкровищница Сезам (английският прочит на „сусам”), е добра метафора за отварянето на чашките на растението и достъпа до ценното му съдържание.

Осемдесетгодишният дядо Христо е истинско доказателство за тези вълшебни сили – прави всичко със заразителна жизненост и усмивка – разказва, поднася, описва и дори хапва по-малко, за да демонстрира качествата на тахана.

Не са останали много хора по нашите земи, които да се занимават с този занаят. Отглеждането и събирането на сусама е доста тежка работа, използването на машини, като комбайни например е почти невъзможно, и затова предприемачеството в тази област е слабо. Самото изработване на таханената паста е бавен и трудоемък процес – почистен и обработен, сусамът се пече в специална пещ в продължение на 7-8 часа, а после се стрива, за да стане на каша. Надеждите са в повишаването на потреблението на естествените продукти в западните страни, и предлагането на нашите стоки на тези пазари.

Благодаря за възможността да надникна в кухнята на занаята на дядо Христо и баба Руска, и си взимам довиждане и малко сусамов тахан за из път. Отправям се към село Горно поле – другата важна точка в нашето пътуване. Време е да се впусна в приключението „Дивата ферма”.

Не зная от къде да започна, за да успея да опиша поне малко магичното кътче от рая, което Николай и Благовеста Василеви са изградили със собствените си ръце.

Разположен сред спиращия дъха простор между зелени хълмове, обсипани с шарени крави и назъбени скали, от които тайно те наблюдават строги египетски лешояди, този уютен дом е съхранил всичко, заради което човек може да изостави града и да се засели завинаги в планината.

Таханова смес

След часовете преход, каменните стени на фермата отдалеч ми изглеждат като Последният удобен дом. Очаквам елфически песни да зазвънят всеки миг от дърветата наоколо.

Вътре ме посреща уникален контраст от ярки цветове  – керемиденочервената къща е сгушена сред яркозелени дървета и треви, тъмните дървени стълби и маси са наредени със светлооранжеви тикви с нажежени капаци, а черните коси и очи на стопанката крият бляскава бяла усмивка. На външен вид Бети Василева изглежда по-скоро като херцогиня, отколкото като фермерска жена, която в последните години е отглеждала крави, овце, магарета и коне, градини и лозя, и не на последно място и четирите си деца. След нея се появява и стопанинът Ники, изскочил с естествения си каубойски вид като от кастинг за филм на Клинт Ийстууд.

Усмивки, разкази и градински тикви, пълнени с телешко месо. Естествено ферментирало тъмно вино – мерло и памид. Огромно стадо от повече от 600 крави, които живеят само в полето и гората. Обор пълен с магарета и коне, които препускат свободно. Меандрите на Арда на длан пред очите ми. Зад тях като нарочно поставен декор – надвисналите скали на Родопите, образувани от най-стария вулкан в Европа и пренаселени от десетки видове птици. Всичко в Дивата Ферма е съградено от мъж и жена, двама стопани, градинари, лозари и какво ли още не, за по-малко от петнадесет години.

Много трудности са срещали и продължават да срещат двамата, разказва Бети. Оказало се, че вълците в гората, болестите и суровите сезони са по-малко опасни за стадата от проблемите с администрацията. Научавам, че европейските субсидии се отпускат след преброяване на добитъка, но нашите родни експерти, които трябва да издадат разрешение за това, при броенето обърквали кравите с… камъни. Бети на два пъти била на ръба да оставят всичко и да се преселят в Австралия, където подкрепата и възможностите за такива професионалисти като тях са гарантирани. За радост на всички ни, Николай и двата пъти я убедил да останат поне за още един сезон.

Дивата ферма

Много силно е усещането за свобода, което това място излъчва. Тук можеш да яздиш волни коне и да караш каяк, да катериш скали и да надникнеш отдалеч в къщите на египетски лешояди и различни видове орли. Можеш, разбира се, и просто да мързелуваш и да се наслаждаваш на планината, на слънцето и простора, и на уникалната колекция родопски гозби, които предлага Дивата ферма.

Трудно тръгвам. Не ми се разделя със сбъднатата мечта на приключенец като мен. Трябва да оставя обаче стопаните, които подготвят стадата за дългия преход към пашата високо в Белмекен.

Историята често разказва за министри, депутати и крале, и много рядко за подвизите на хората на полето. Без двете ръце на този (не)обикновен човек обаче, който ежедневно води с тях своите исторически битки, същата тази история не би съществувала.

Автор: Мирослав Моравски 

Източник: bulgarianhistory.org

Сподели!